Колко от спомените и тревогите ни правят това
което сме наистина, или към което се стремим – хора
Колекционерът на спомени
Светлината на фенера примигна. Когато сянката премина покрай него по моста, стъклената вратичка на светилника изскърца и светлината угасна.
Селцето спеше. Сянката потъваше към приглушената светлина на свити къщички, покрити със сняг от чиито комини се издигаше тъмен пушек.
По паважа се чуваха отчетливи стъпки и скърцащ звук. Разнесе се кучешки лай. Някои прозорци се осветиха меко от доближени до тях свещи, над които издължени бледи лица вперваха очи към улицата, от където се носеха стъпките.
Мъжът бе висок, грозноват и необикновенно едър, с гола глава и дълъг – тъмен балтон. Зад себе си влачеше с дясната си ръка голяма кожена чанта, подобна на онези в които се носят документи – с много отделения.
Влачейки се по снега, чантата издаваше хриптящ звук.
Мъжът беше обут във високи кожени обувки, с много металически кукички през които можеха да се проврат връзки.
Погледът му бе зареян някъде напред. Очите доближени до прозорците го съпроводиха. Гологлавият стигна до първата врата която се изпречи на пътя му, вдигна ръка и потропа.
Отвътре се чу шумолене. Зад прозорците лицата се спогледаха. Вратата бавно се отвори.
„Добър вечер“ – каза дрезгаво мъжът. Очите му бяха скрити в тъмното. Идвам отдалече и търся подслон за през ноща – ще си платя.
Отворил му бе човек, облечен в протъркан халат с кепе на главата. Мъжът от вътрешната страна на вратата, се поколеба за миг после я отвори широко.
„Добра да е – заповядайте“. Аз съм Майстор Йохансон – шивач.
Едрият влезе и затвори вратата след себе си. После пое ръката на Шивача. „Гаспар – отвърна и леко се усмихна с поклон“. На прага се появи и жената на Шивача – Шарлоте, която подаде леко ръка на госта. В къщата светнаха още няколко прозореца.
Съпругата на Майстор Йохансон нареди курабии и сложи чай на масата. Шивачът извади мъничко буренце с грог и го разположи близо до госта.
Едрият се разположи удобно на дивана, извади голяма лула от морска пяна с абаносов мущук и разтвори пакет с листенца тютюн на масата.
Двете деца на Шивача гледаха с интерес голата глава на новодошлия, която хвърляше странни отблясъци в стаята.
„Откъде идете?“ – Шивачът наруши пръв мълчанието.
Мъжът се усмихна.
„От север“.
Йохансон и жена му се спогледаха.
„Без впряг?“ – жената ахна.
„Шарлоте“ – сръчка я шивачът.
„Впрягът пътуваше към друго селце, та помолих водача да ме остави на разсклона при моста“.
Жената кимна, стана и наля чай в плитка порцеланова чашка. Гостът сръбна доволно и взе щипка тютюн м/у пръстите си.
„Почерпете се“ – мъжът побутна тютюна към шивача.
Майстор Йохансон извади своята лула от захабена кутиика и започна да я тъпче бавно.
„Какво Ви води насам“ – попита Шарлоте.
Гологлавият се усмихна. Колекционирам Г-жо.
А какво колекционирате?
Събирам чужди спомени – най вече тъжни, тревожни – никому другиму ненужни истории.
Мъжът изпусна малко облаче дим, което постоя във въздуха във формата на кръгче и изчезна.
„Но, Йохансон се засмя – Вие се шегувате, нали? За какво са Ви чуждите спомени?“
Гологлавият се усмихна. „Ами виждате ли, аз съм живял дълго и презадоволено… Не знам какво е да страдам, да копнея – да ти липсва някого, или нещо. Затова слушам спомена на човека, съпреживявам го и така го освобождавам от разказвача, като го прибирам на сигурно място.“
Мъжът смигна и потупа кожената чанта, която бе сложил под масата м/у краката си.
„Вие, той тръсна лулата си“, имате ли някои спомен за продаване.
Йохансон и съпругата му се спогледаха.
Ама сериозно ли? Шарлоте прихна да се смее. Двете и момчета, свряни зад един стол наблюдаваха Гологлавия.
Сериозно – плащам. Мъжът извади голяма кожена кесия и я подхърли на масата.
Гологлавият извади няколко лъскави сребърни монети.
Разкажете ми нещо. Нека да си купя някой сълзлив спомен и от Вас.
Майстор Йохансон замълча и погледна първо към жена си, после към двете си деца. Запуши от дългата си захабена лула и с поглед някъде насочен встрани се залюля на стола си.
Шарлоте се повъртя на място. Тя кършеше белите си ръце и гледаше втренчено пред себе си.
Аз.. Искам да кажа.
Жено! Майстор Йохансен я улови за ръка. Шарлоте се изскубна.
Тя започна да разказва за ранния си брак неодобрен от нейните родители, за кратката но хубава любов която имаха на младини с Майстора, от която се бяха родили едно подир друго двете им деца които гледаха в оскъдица, за несбъднатите си мечти да бъде гувернантка в къщата на Губернатора, за желанието и да шие гоблен не с проста басма а с копринени конци, за смъртта на родителите и, които до последно не и простиха че бе последвала сърцето си, обричайки се на шивача.
Докато слушаше Гологлавият се промени, очите му се изпълниха със сълзи, той се тресеше, хленчеше, кършеше ръце, непрекъснато подсушавайки очите си, с кърпичка.
Когато Шарлота спря да говори, лицето и бе добило каменен израз.
Мъжът възвърна предишното си изражение, облегна се назад и отпи глътка грог.
„Ех, каква хубава – тъжна история“.
Майстор Йохансон го гледаше с полуотворена уста, лулата димеше в ръцете му.
„Колко струва Вашата история, Шарлоте?“. Гологлавият разтвори кесията си.
„Не знам дали струва нещо изобщо“. Лицето на Шарлоте бе все така безизразно. „Щом я искате – десет сребърни монети“. Толкова ще струва комплект копринени конци, за да си ушия гоблен.
Мъжът отброи десет монети и ги постави на масата пред Шарлоте. Подаде и ръка – „Приемате ли да Ви освободя от Вашата история“?
Шарлоте протегна своята, загледана все така някъде пред себе си.
Гологлавият потри ръце и се усмихна – хубава сделка. Той отвори чантата си, разтвори длан и духна в нея вътре в чантата, после я затвори.
„Какво правите?“ Попита шивачът.
„Ами, прибрах си историята“ – Гологлавият смигна.
В стаята настъпи мълчание. Децата отидоха да спят, без да се налага да ги подканват много. Майстор Йохансон изпрати госта до стаичка в която му бяха наредили леглото. Гологлавият постави чантата си отдолу и се излегна усмихнат. Почти веднага заспа и захърка.
Шарлоте продължаваше все така да си седи и гледа пред себе си. Майстор Йохансон докосна раменете и „Ще си лягаме ли скъпа“. Усещаше тялото и сковано и студено. Шивачът отиде да провери как са децата. Реши да остави жена си, чиито разкази вероятно и бяха дошли в повече, да дойде в стаята при него когато прецени сама.
На сутринта Шарлоте беше направила чай. Движенията и бяха точни, прецизни. Тя наля чай на Гологлавия, целуна мимоходом мъжа си и разроши с пръсти косите на момчетата.
„Днес ще отида до града да си купя конци за гоблен“ – сухо каза тя.
„Чудесно, чудесно“ прозя се с усмивка Гологлавия.
Шарлоте сложи чиния със закуски на масата и се извини че иска да си оправи тоалета. Майстор Йохансон я проследни с поглед.
„Какво и е, какво направихте с нея?“ попита той, обръщайки се към госта.
Мъжът сипа захар в чая си.
„Освободих я – тя вече е свободна. От страданието, тегобите, мъката, притеснението – всичко това за нея вече е… 10 сребърни монети, а за мен
част от моята колекцията“.
Майсторът прехапа устни.
„Тя, никога ли няма да си спомня, да тъжи?“
А за какво и е това, драги мой? Видяхте как плачеше вчера жена ви. Тя няма нужда от този товар, но видите ли аз – да.
„Е, Гологлавият допи чая си, аз трябва да тръгвам. Той остави няколко един сребърник на масата – за гостоприемството, добави.“
„Чакайте, шивачът застана пред него. Може ли човек да купи обратно спомените които е продал“. Той трескаво търсеше с ръка из куртката си, зашито джобже, в което криеше спестявания.
Мъжът го погледна отвисоко, тъй както се бе изправил. „Не може, мили мой – за мен са безценни“.
Гологлавият се поклони, сложи цилиндър ба главата си и излезе. После се запъти към центъра на селцето, където се намираше тържището.
Там извади от кожената чанта трикрако столче и статив на който провиси афиш с надпис „Купувам Вашите спомени“. Постави чантата си на столчето и завика с пълен глас „Купувам спомени, тъжни, ненужни, болка, лъжа, тревоги, измама. Плащам веднага“.
Около мъжа постепенно се събра тълпа. Майстор Йохансон гледаше отдалеч. Гологлавият слушаше истории, плачеше и се вайкаше, биеше се в гърдите, виеше. После плащаше и стискайки ръката на разказвача, изпадаше в бурен смях. Хората направиха опашка.
Шивачът обикаляше сред хората, гледаше ги в очите казваше им „Недейте, хубаво е да запазите спомените си, макар и тъжни, та това ни прави хора, за Бога“.
Привечер, след като и последният желаещ разказа своята тъжна история, Гологлавият прибра афиша, сгъна триножника и трикракото столче, нахлупи цилиндъра на главата си и се запъти към мостчето откъдето бе дошъл.
В града светеха малко прозорци с металически цвят. Тук-там пушеше по някой комин. Хората, доволно обличаха кожи, ядяха бленувана храна, носеха лъскави пушки на рамо, разхождаха породисти хрътки, като надвечер се умориха и тихомълком се прибраха по къщите си.
Когато Гологлавия мина покрай фенера на моста, фитилът запращя и се запали. Мъжът се усмихна, зад себе си влачеше кожена чанта която скърцаше по снега. От нея се разнасяха тихи стенания.
София
23/12/2008г.