словесни проблясъци

Категория: Метафизика (Страница 3 от 7)

Отвъд тази реалност

Милост Божия

Смили се Господи
над Душата ми жалка –
таз окаяна точица
под небосвода.

Смили се,заради сълзите ми –
няма кой да ги обърше,
Боже!

Ти смили се, Всемогъщи –
греховете ми прости,
вдигни душата моя –
изправи я, да обича пак,
по Твоя воля.

30.07.2020 г.

Берковично

В местната църква запалих
две свещи –
за теб и за мен,
за миналото ни клето,
за живота наш – сиротен.

За миговете на ласки,
на нежност и на тъга,
за сълзите топли ненужни,
за споделената самота.

Сега аз ида,
да те подиря в града,
за който разказваше ми с усмивка,
с вълшебство и малко тъга.

Вали

дъждът размива се –
като неясен образ по стъклото.

Отвън вали
сърцето вътре плаче,
а погледът следи сълзите
стичащи дъждовни…

…в навечерието на Великден.

Самота

Тъй искам да се скрия
от моята самота
зад завеси и прозорци,
зад тъмни очила.

Не гледайте ме люде,
жестоко е това –
да си просто ничий,
сам самин в ноща.

Без опора нежна,
без дъха човешки –
всичко ти е чуждо,
кому ли си нужен…

Бродиш все самичък,
гледаш и се взираш –
кой ли ще познае
у теб своя ближен?

Кой ли ще поеме
ръце ти красиви,
кой ще ги целува
гали и нарича?

Сам си братко мили,
Бог сам е над тебе
белкем той се смили
и някой ден прибере…

9-10.2019

Всяко време има свое място

Всяко време има свое място

Дъдълти Туиг имаше усещането че всяко време се появява на определено място. За Айнщайн, това бе Берлин, за Микеланджело – Рим и Италия, за великите географски открития – Испанската империя и т.н.

За себе си обаче, не знаеше къде е неговото място въпреки усещането, че времето му е тук и сега. Опитваше се да го намери под щкафовете, шапката си и подлистника на вестника, но нищо не се получваше. Той тромаво мърдаше с уши и търсеше място за своето време. А времето бе чудно и омайно, като пробуждащата се пролет.

Така мислеше докато разрошваше дългите си мустаци, подръпваше опашката си и живееше в безместност. Опитваше се да се задържи – тук или там, понякога срещаше някого – бяха безспорно в едно и също време, защото стрелките на часовниците им се движеха заедно, но Дъдълди не бе сигурен, че са на едно и също място.

Поради тази причина, той реши да напише трактат доказвайки емпирично, че за него самият, мястото не е налично в този свят, въпреки че имаше време. Обикаляше полюсите, прекоси меридиана, лапичите му надбягваха хода на часовника и дори срещна Слънцето, ден преди да изгрее. Реши да го попита за мястото на времето.

Слънцето отговори, че знае своето място – защото е фиксирано от времеви-пространствения континум, преместено е от теорията на относитеността, погълнато и изплюто от черна дупка, ала строгите му задъжения към къпещите се на брега на Маями, го принуждават да се покаже, точно там.

Дъдълди си мислеше, всъщност се почесваше и косъмчетата на главата му улавяха безвремието на мястото което съществува само за него. Бе една идея, разтеглена в хипербола, образуваща Вселена на главата му, която лесно можеше да покрие с бейзболна шапка. Тогава реши че имайки времето и притеждавайки главата си, може би си е на място.

Неговата концепция, теория, хипотеза и идея не бе приета. Научният свят я отхвърли, домакините му се сърдеха – защото мислеха че са точно на своето място, икономистите се канеха да го погубят. Какво ще стане ако всеки във времето има свое място под шапката си?

Нима редът не поставя всеки на място? И още повече – всеки си го пази.

Така размишлявайки Дъдълди Туиг взе своя куфар, реши да потегли към звездите и отправил мечтателен поглед – яхна следващия цвят на дъгата. Тя го обля в розово, не в червено. Всъщност дъгата няма определен цвят. Този неопределеност го понесе към звездни купове и галактики, до дъното на центрофугиращата Вселена.

Засмукването го срещна с един старец с моряшка фланелка, който изпираше последните галактики. Изваждайки ги изстискваше от тях време и места, преживявания и бейзболни шапки. Дъдълди Туиг го гледаше как прилежно простила плоските вече галактики, и когато имаше хрема – старецът добродушно се изсекваше в тях.

Заекът помисли дали да попита нещо. Погледна старецът в очите, усети сърбеж в носа си и посегна към една простряна кърпичка.

София, 5.03.2016 г

На Мила и Дени, Жоро

Молитва за България

Българино моля те
не моля те заклевам те
обичай ближния, труда му
времето цени, на душата поривите негови.

Цени благата на земята милвай я
с устни я целувай дар е тя от Бога,
дедите ни, не я кради, поробвай
изнурената и гръд не пълни със скръби.

От сърцето си извади отровата
користната жлъч и завист – пропъди ги,
да може да прегръща то юнашки
за всичко живо по таз Земя да има място.

Не моля те – заклевам те да любиш
не само свое но и чуждо, да виждаш
братя у съседа, врагът що една кръв
споделяте – да даваш рамо.

Небето синевата ти пази,
с отрова не пълни ушите си
устните си от клетви да изчистиш
и само благодатни бисери да ръсят.

Кога заминеш си от този свят
било той грешен, праведен, несправедлив –
да вдигнеш смело чело и без сълзи
прошепнеш гордо „Аз живях“….

София 3.03.2014

Врабчови спомени

Ванко дойде при дядо си облян в сълзи. Приседна при цървулите на стареца и се обърса о белите потури. Дядото гледаше към залязващото слънце, приседнал на малка скована пейка под чердака. Олющената мазилка на кирпичената къща бодеше гърба му, затуй се бе облегнал на бастуна си, извил гръб и вежди към процеждащата се аленина от Запад.

Какво има внуче, погали главицата на момчето стария човек. То се загуши още повече и разплака.

Дядо, дядо – аз такова, убих едно врабче.

Е как стана това синко, дядото закриви калпака си.

Детето го загледа с бистрите си сини очи плувнали в прозрачни сълзи и проточи.

Ами намерих птичката на пътя до къщата да се влачи криле в прахта и рекох да я махна от пътя. Минувач ми рече да я сложим на сянка и реших да я прибера. Турих я в голямата пръстена саксия да си почива и сложих малко водица, семки и трошици хлебец.

А кой ти каза за хлебеца, почеса се дядото зад ухото.

Ами една жена дето ме видя да нося птичката.

Старият човек трупна леко с бастуна о земята.

И какво стана?

Ами отидох да си играя дединко и после като се върнах да погаля отново врабчо и да видя какво прави,
той кашляше, кашляше – аз се опитах да му помогна – потупах го по гръбчето, ала не помогна. И той дядо, момчето се разплака – умря… Момчето се хвана силно за потурите на стареца.

Птичките обичат червейчета, пеперудки, скакалци – само когато са големи и домашни – ядат трошици и трябва да са надробени ситно.

Ела ела, той гушна разплакалото се дете, да ти кажа една хубава история.

Детето се свря у пазвата на стария човек от която боцкаше почерняла гръд.

Слушай сега, викат че Ангелите на небето им дават от време на време – да наглеждат по някой човек. И те понякога го обгрижват повече отколкото требе – и мед му носят и мляко и баница с масло, защото искат да му угодят. Това правят младите Ангели, що се грижат за хората.

А старите що правят Деди, Ванко дръпна леко ризата на стария.

Ами, усмихна се под мустак дядото и извади от устата си мундщук – старите градят Земята, твърдта  отделят от водата, направляват Слънцето когато се носи над нивите, да не падне ниско и изгори житата и оформят шапката на най-високите снежни върхове. Те са силни и много работят, момчето ми.

Та понякога се случва един млад Ангел комуто е дадено да се грижи за човек, да се престарае щото е млад и човекът да му дойде в повече даденото, да преяде-задави и погине.

Тогаз какво става деди?

Ами Ангелът се вайка, плаче ала приема Волята Божия щото само тъй може да се научи и стане старши Ангел. Щото видиш ли – ако вземе да направлява Слънцето или Луната и сгреши, ще си отидат много хора, а така се е научил със смъртта на едногова. Сърцето на Ангела плаче – също като твоите звезди очици – дядото обърся бузата на момчето с длан.

Момчето го съгледа вторачено и се опита да отвърне на леката усмивка на стария.

Когато Ангелите плачат, вечер можем да видим падащи звезди от небето и да си пожелаем да са по разумни когато ни помагат следващия път, а ние да слушаме хората с опит и добро сърце – при правенето на нещо, за да не грешим.

Деди а къде е сега врабчо, попита момчето?

Той е част вече от свитата на онзи Ангел що го е пратил при теб да изпита Любовта ти от която се е задавил и сега пее с летящите Ангели на небето. А ти какво стори с него?

Момчето погледна надолу към земята и сви пръсти около палеца на дядо си.

Ами погребах го в саксията дето го отглеждах.

Добре си сторил деди – старият човек се загледа в залеза който жулеше бузите му, очите му не мигваха – насълзиха се ала и той не знаеше дали защото Слънцето си отиваше, заради внука му който бе уморил по неволя птичка или грапавата стена която натискаше изнурения от живота му гръб.

* * *

След няколко дни Ванко отиде да види мястото на своя приятел врабчо дето го бе положил в земята. Около пръстеното гърло на глинената саксия бяха наредени бели камъчета, а в нея цъфтяха красиви виолетови и жълти цветя. Нейде в небето над него – весело се гонеха и пееха птички.

На Врабчо – Хор, София 26.08.2012 г.

Някъде там

Очите на Николов угасваха тихо в тъмното като угарката топлеща пръстите му. Нощта се бе спуснала неусетно полепнала по дрехите и обвила книжата пред които мъжделееше тихо екран. В очилата на мъжа се отразяваха редове които той четеше с насълзени очи.
Не знам как да започна доклада, мислеше Николов. Всички умни сентенции са като сутри – стихове които текат и сякаш нямат общо една с друга, но са втъкани в мрежа поддържаща самия живот.

„Смъртта не е отговор, а въпрос.“

„Хората вземат от живота това което си мислят че заслужават, а не това което искат.“

„Скърбието е най ужасната маска..“

Мислеше си за Урумов от Нощем с Белите коне. Неговият доклад бе социално насочен, изследваше възможностите на човека да преживее бъдещето, да оцелее точно сега на прага на своето съществуване. Угарката падна на килима, не по-скоро пръстите го заболяха от жарта и сам я пусна. Има ли значение, помисли си Николов – реалността е такава, каквато я изтълкуваме.

Бъдеще може да има но не и вечен живот. Всяко нещо което е в материята трябва да загине, в неговата природа е да не съществува след известен цикъл. Единствено идеята за нещата, духовността е извечна и за нейното съществуване не е необходим ресурс освен? Мисъл и Любов – се отрони от устните на Ангел с лице на Мария Магдалена в ума на мъжа.

Понякога в сънищата си пропадаше дълбоко в себе си за да достигне до свят изпълнен със звуци и багри – необятни и плашещи. Николов знаеше че това е истинският свят на който ние сме бледи сенки. Трябваше нещо да се случи за да заживее сред грохота в целия си блясък и да има или му бе посочен смисъл – за да се върне.

Екранът, примигваше вяло. Така е и с енергийните източници на планетата. Ако са безплатни Системата ще рухне. Ако пък има свободен източник на енергия – всяка нация и домакинство ще претендира да го притежава, свободната енергия означава по-малко работа, повече блага и изчерпване на хранителните ресурси.

В този си вид, така мислеше да е началото на речта му -Човечеството не може да продължава да населва земята. Или ще мине на по-висока октава, в света на грохота и цветовете или ще дири дом в студения Космос. Може би има още едно решение – скрито в миналото в древността на патриарсите на човечеството, когато древният Авраам и Ной са живяли по хиляда години. Плътта е неустоима, желанието за размножение за еволюция за стигане до Бога – чието лице се отразява о всеки чифт очи.

Николов си мислеше за експеримента на Бога, той самият бе част от него ала и Бог бе част от експеримента – като в стенописа на Сикстинската капела – Бог Отец и човек се докосват, за да се познаят – кимна той. Докладът бе готов, с едно заглавия и една разположена някъде точка. Та нали самият Творец бе поставил така, началото на Битието.

Николов отпи от стъклена чаша, махна с ръка и заспа на бюрото.

София 29.04.2012 г.

Когато ми е тежко

Без Бог и Любов
се молех за прошка
за живота си
който се процеждаше
без смисъл.

Драперии на отживяното
непрочетени редове на душата
има ли смисъл всичко
погиващо в прахта
ако не си обичал?

Дори себе си, или другия
ангелите, децата, Синьото небе
един живот – птица, която
умира силуетно със залеза.

Дали си обичан, дали си обичал
какво и кого са безмислени нишки
по сребърните струни на времето.

Единствено мигът в който …

О Боже, прости ми Боже за всичко –
за стените, преградите и предразсъдъците
за редките разходки, за кратките сълзи
за мислите злокобни за това че не бях
човек а се опитвах да бъда… дете

Наследство

Генетичните брънки които се носят във време-пространството

не са нашето наследство.

Не е и обусловеността на индивида от миналите деструктивни модели на предците.

Истинското наследство на човека е богатството на генофонда – на неговата непокварена и чиста душевност – готова да лети и се бори за Свободата си.

Бащата Х слуша музика която ти не понасяш, а немееш пред акорди които те докосват. Майката Y не те разбира не достига твоите копнежи макар и някога да са я вълнували не по-малко от теб.

Времето се изкривява в геометрична крива която броди из Вселената за да се върне в първоначалната си форма – обогатена от дъгата, окъпана в цветове и преживявания. Точно това е твоят живот – извън обусловености и преходи, проектирани от миналото.

Едно усмихнато дихание.

София, 3/XI/2011 г.

« По-стари публикации По-нови публикации »