МЪЖЕ
опит за новела
Иска ми се да напиша нещо за мъжкото приятелство. Не говоря и нямам предвид педерастизма, особенно показния. Имам предвид друго. Не деля мъжкото от женското приятелство. Тук ще разгледам приятелството не като път на поддържане и израстване в живота, но като пристан, на който две самотни и объркани души споделят, без да могат да разбират нито себе си нито другия.
Пристанът, срещите, са буфер м/у реалността която е строго изкривена и субективна и у двамата мъже. Буфер, пазещ ги от самоубийство, сезиране на реалността и истината за самите себе си. Разбираме колко сме зависими, чак когато стигнем до момент в който не можем да се оттеглим и започнем наново/сами.
Свалям шапка на Самюел Бекет, от който много съм се влиял и ще се влияя. „Мъже“ не е Годо, но може да бъде съвременна интерпретация на Годо. Бекет ще бъде винаги актуален, защото изолацията, личните демони и пречупвания на реалността ще следват всеки един от нас, докато е жив.
Мъже не е и няма да бъде епопея на мачизма. Не е и търсена като такава творба. По скоро е разголване на слабостта на мъжкия пол, който привидно доминира в живота, но на практика е еднакво уязвим с нежния пол, който определено доминира в области на живота, като чувствата.
Посветено и на един нежен портрет…
Жоро, София 25.08.2008
Сцена 1, акт 1
Кафене в близост до голям търговски център. Мъж около 40-те, много пълен с риза на раета която стърчи от панталоните му, големи очила с допълнителни лупи, сив безличен панталон с рипс и сандали, под които се виждат кремави чорапи, нервно поглежда часовника си, който тръска на ръката си.
Часовникът е голям, с едър циферблат и верижка от бял метал. На моменти, при тръскането на последния се чува звучното му удряне о пластмасова маса. Стоящите в близост хора поглеждат към мъжа при тези почуквания. Той свива рамене, обърсва потта от врата си и отпива малка глътка от чашата бира която седи пред него.
Изведнъж мъжът, който постоянно се оглежда към отсрещния тротоар, се оживява, усмивка се появява на лицето му и той запретва ръкави. Отпива голяма глътка бира и се намества на стола си.
От отсрещната страна на улицата, по тротоара се носи висок мъж, горе-долу на същата възраст като седящия на масата. Той е облечен в дънкова светлосиня риза и дънков тъмносин панталон, в друг десен. Слаб е и дрехите му образуват една линия, сякаш по улицата се носи дъска, която едвам хвърля сянка.
Мъжът се приближава към масата. Лицето му е безизразно а очите му гледат някъде напред. Скулите са му изпити, страните бледни. Обут е в кафяви сандали от които стърчат пръсти с отдавна неизрязани нокти.
Едрият се повдига от стола
„Емо, колко се радвам“ – усмихва се широко и му подава ръка.
Дошлият вдига рамене и подава ръка, като стиска подадената и бързо я прибира.
„И аз Николаевич“ – Емо дърпа стол и сяда срещу мъжа. Светлината на слънцето грее в лицето му от което се стичат капчици пот. Младо момиче, мургавичко и с къса пола, чевръсто подава меню на новопристигналия. Той го поема без дори да го погледне.
„Е, как дела дорогой“ – Николаевич се навежда през масата. От ризата му се подават навити кафяви косми.
„А стига русизми де“ – Емо маха нервно с ръка.
Добре съм, нали ме виждаш – тънкият свива устни в неуспешен опит за усмивка.
А, да радвам се. Изглеждаш някак далечен и… Угрижен, може би.
Емо разлиства менюто, бавно и с подчертана апатия.
„Знам какво ще пия“.
Николаевич се ухили.
„Кола, предполагам?“
„Йесте, товарищ!“
Сякаш усетила бързия избор на мъжа, чевръстото момиче идва и взема поръчката на Емо. След минутка той смучи резънчето лимон от чашата кола и гледа някъде встрани – над Николаевич.
„И… Какво прави днес. Вие, творците на свободна практика имате много време.“
Емо стиска лимона със зъби. Сок потича по наболата му – тип гръцка брада.
„Да, това му е лошото.“
„Защо да му е лошото, дорогой. “
Николаевич вади гребен и прибира оредялата си коса назад.
„Ами, има си и хубави страни…“ Отронва Емо.
„Ти какво обичаш да правиш?“
Ами, Дългият сякаш се опитва да мисли. Търси нещо в джобовете си.
„Най-много обичам да ям.“
Николаевич плеска с ръце.
„А защо?“
Ами…Хм, отмнема ми време и ми доставя удоволствие.
„Николаевич се засмива. Като секса нали? И му смигва“.
„А…? Емо го поглежда за пръв път в очите. А, да – може би …“
„Всъщност“, Емо отпива голяма глътка, „мисля че не може да ми отнеме времето което искам.“
„Не те разбирам“ – Николаевич тросва глава.
„Ами, то времето, такова… Напоследък си мисля че не съществува.“ Емо се заглежда в Слънцето което вече пада ниско под моста.
„Днес, си много особен.“
Дам, Емо стиска празната чаша и я оставя пред себе си. Когато чевръстото момиче я взема, той сякаш без друго и поръчваа още една кола. Лимонът предъвква в устата си.
* * *
Да ти се похваля, Емилич – дебелия сваля от ръката си часовника. Купих го миналата седмица – дава го на Емо. Последният го взема с неохота.
„Атлантик, автоматичен 3 атмосфери 1974-а.“
„Да беше 1984-а“, смигва му Емо, после лицето му отново добив безизразен вид.
Дебелия пропуска думите му.
А бе над 30 лета е и стъклото му е кристално…
Емо свива рамене.
Емилич, какво става. Едрият се доближава стола си до него.
„Не знам, работя… Работите вървят и все същото.“
„Как върви, какво прави днес?“
„Ами… Слагах райбери, махах боя, чистих врати и под.“
„Чудесно, чудесно“ – плеска с ръце Николаевич.
„Кое му е чудесното“, навъсва вежди Дългият. Щеше да продължи да говори но пред него се появи чаша кола, която той грабна с две ръце. Отпи голяма глътка и продължи.
„Виж слагам райбери…“
„Къде?“
„На всички врати, отвътре.“
„Защо?“
„Защото… С райбери е по-сигурно.“
„Ама с райбер то е афиф работа, виж с катинар – да.“
„Николаевич, катинари се слагат само отвън!“
Дебелия се опитва нещо да каже, после се отпусна назад и свива рамене.
На съседната маса сядат две млади момичета на около 20 год всяка. Имат хубав изразен загар, шумни са бутат се, шушнат на ухо и се смеят. Ноколаевич пооправя ризата си и изважда космите си навън. С движение на китката намества часовника на ръката си. Поглежда към момичетата усмихва се глупаво и се обръща към Емо.
„Емо…“
„Ъ… Сякаш вади Дългия от някакъв дълбок сън“
Кога ще се оженим Емо, гледай какви жени има само…
Емил въздъхва и взема чашата в ръце. Момичетата сякаш усетили разговора и вниманието на Николаевич, се хилят и гледат към тях.
Не знам. Мисля че съм забравил да обичам. Емо въздъхва дълбоко и разкопчава ризата си. Може би е било твърде отдавна, като избледнял спомен. Аз съм имал приятелка, няколко.
Ти си имал приятелка?! Николаевич се просва през масата. Очите му са изпъкнали а по устните му има морава усмивка.
Дам. Нали съм художник – търся музата, истината… Между краката на поредната. Пардон – търсех.
„Е, облиза се Дебелият, намери ли я?“
„Ами, хм. Май не. Само няколко микотични проблема.“
„Николаевич, който отпива бира, се задавя с нея и изкашля със смях.“
Ти си голяма скица Емилич.
Бузата на Емо потрепва. А ти – пространствено решение. И двамата избухват в смях, който води до още по голям от съседната маса, където са двете момичета. Игнорирайки ги напълно, двамата мъже сядат по-близо един до друг. Емо вади избледняла барета и я накланя над врата си – където в момента пече огненото Сьлънце. Момичето забързано спира до масата им и с неохота гледа полупразните им чаши.
Виж, Емо слага ръка през врата на Николаевич. Срещу мен живеят двама на около 50. Излизат от време на време и пушат на балкона. Дебелия повдига вежда.
И?
Ами… Мисля че двамата са по-сами от мен, който съм ерген. Освен това си мисля, че са по-сами от години.
Е…?
Ами, не искам да се превръщам в нещо такова.
Николаевич бавно къмва . Потта се стича по голямото му лице и издутите червендалести бузи. Той извади кърпа от джоба на панталона си и избърсва очилата си. Запуфтява и вади смачкан пакет цигари от джоба си. Емо го поглежда уплашено…
Ама, нали ти забраниха…
Николаевич се отпуска на стола, вади бавно цигара от пакета и я завърта в пръсти намествайки тютюна.
Има ли значение Емилич? Николаевич пали цигарата и вдишва с пълни гърди, после се отпусна назад на стола. Стъмва се. Донасяйки свещ момичето я пали навеждайки се ниско. Емил гледа подаващите се от деколтето гърди на момичето. Щом тя се изправя, той бързо поглежда встрани.
„Младост а“, Николаевич издиша шумно дима встрани.
Емо свива рамене и забарабанява с пръсти по ръба на масата. Поглежда през нея Дебелия. Той се крие в дима от цигарата.
Я кажи, Емо сваля баретата си, какво става с ония мацки от обявите.
Николаевич тръска нервно цигарата о пепелника. После свива ръце в юмрук и ги поставя с лакти на масата.
Нищо не става. И не може и да стане, почти извиква Николаевич.
Защо?
Защо, защо?! Защото си пиша с десетки, със стотици жени и…
И ?!
Ами вътре в себе си не искам да ми отговорят. Защото…
Емо го гледаше. В ноща бялото на очите му изглеждаше огромно и изскрящо.
Защото не знам какво да правя ако ми отговорят. И като получа писма от някоя жена, просто го прибирам или изхвърлям и не отговарям.
Не мога да те разбера… Всъщност… Разбирам те Николаевич. Емо стиска главата си с ръце.
Николаевич смачква цигарата в пепелника. Докато я тъпчи с пръст казва:
Знаеш ли Емилич – така ми харесва, живея си с мама – грижа се за нея, пазарувам чистя. Тя си няма никого.
А ти дори себе си… Промърморва Дългият.
Какво?
Нищо. Я дай една цигара.
Ама ти, нали не пушеше?
Само когато ми се пуши Николаевич.
Емо облизва цигарата с език и продължително я гледа. После се наведе на свеща и пали от нея.
Край на сцена 1 акт 1