Адама мълчеше. Нямаше как да е иначе. Ушите му бяха пълни със стонове на близките му, очите преситени от еднообразие, гласът застинал в гърлото.
Адама бе копие на Бога, но бе избрал да не твори. Оттегли се от живота, в момент когато започна да сее само хаос около себе си, без да се оглежда. В началото бе Словото, и словото… a Адама бе останал глух за близките – безмълвен наблюдател на страданието което бе посял.
Изгубеният Рай, мечтата му с Ева – бъдещето в което зачеваха планети, сега бе опънат конец, по който съдбата прорязваше жилите на съзнанието му и давеше думите му в утопичното безвремие.
Импулсите на електричеството изграждаха една себично-отдалечена представа, която в далечна убежна точка се превръщаше в любов и хуманизъм. Адама бе бездушен, празен и отдавна мъртъв. Седмото му ребро беше мост между първично и технократско отношение – един бизнес модел на Света, превърнал човека в биологичен робот.
Осъзнавайки това Адама излезе от Рая и нямаше сили да засища своята Ева, с която да зачеват Вселени. Нима Вселената е страдание?
Адама бе глух за близките, бе позволил ужаса да затваря същества , да ги измъчва и показва. Нима имаше друго така възвишено и жестоко същество на планетата – изтъкано от Божият дъх и гняв едновременно ? А с това живее ли се?
Алфата и омегата в която бе затворен бяха достатъчни на осмисляне на жалките му дни, превръщайки се в прах…
И той избра да мълчи. Стисна устни и с тях небето се сви и натегна като топено олово под Слънцето.
* * *
Косите на Ева изгоряха прежулени, покриха я с отливащата вълна на живота и тя се почувства едновременно стара и отхвърлена.
Бог кършеше ръце, не дървета, изкореняваше планети, мяташе слънца, но Адама беше неумолим в стенанието си, с ръце стиснали главата му – като обръчите на Сатурна, които времето бе споило около мимолетния му живот.
Какво е животът – процеди Адам и капки напълниха море, с горчива сол.
Какво е любовта – отнесе вятъра въздишката му по цялата земя.
Какво е жената… Боже!!!
* * *
И Адама застана пред бяло меко дърво, което още миришеше на живот, ала отнет без насилие. На сълза от бор, която е проляна с примирение – погалена от Светкавица. То легна в ръцето му като нежна гръд на девица и се затопли очаквайки острия резец. И сякаш тихо простенваше при допира му – подобно дъха на бебе, приближаващо се към живота.
* * *
Животът на Адама се превърна в красиви резбовани линии ваещи чудни форми без цвят.
Адама безмълвно се възхищаваше на творението, без да си дава сметка че през неговите ръце и очи гледа някои друг.
Бог притихнал следеше образите които излизаха изпод длетото му и плачеше – в другия край на Вечността от сълзите му изникваха Вселени.
София, 4-5 XII 2010 г.
Благодаря Ви!