Вентилаторът отброяваше задушливия въздух с махове. Имаше чувство че в гърдите му се бе впила тясна блуза, ала тялото му бе голо и се потеше обилно. Гърдите му бяха хлътнали от невидима тежест, която ги притискаше. Сухата му кашлица раздираше монотонното бучене, което се носеше през поклащащите се щори. Луната осветяваше част от лицето му.
Питаше се защо стана така и защо има тази проклета кашлица. Беше четири часа сутринта а не можеше да заспи. Имаше чувство че пропуска нещо, нещо което пълзи по стените и му се изпълзва неимоверно ловко. Нещо към което долепяше ухо ала бе само потната калъфка на възглавницата. Реши да си мисли тогава, да потъне в този копнеж, в дълбочината на кашлицата във всяка капчица пот – да се разтвори като полепващата вече роса, само да заспи.
Тогава се появиха гласовете. Бяха тихи шепоти и когато той се унасяше се превръщаха в цветни образи показвани на забавен кадър, а някой път много бързо. Гласовете се смесваха с въртенето на вентилатора, с бученето от улицата с пискливия глас на изключения монитор, с процеждащата се капчица от чучура на мивката.
Защо трябва да пазиш Любовта? Какво е любовта. Любовта се пази за специален човек?!
Не, не – така само страдаме, съществата страдат защото очакват, а всички имат нужда да споделят.
Светът, светът е място с много отговорности…
Любовта е най-висшата отговорност! Към себе си, към другия.
Защо има токова много болни хора? А очакващи, трябва ли да се чака за да се живее, а за да се Обича.
Какво е любовта?
Любовта е стържене с лакиран маникюр по гладък латекс. Не тя е невинния поглед на две деца, едното от които е със сини Ангелски очи. Тя е клетва в краката на жена чиято изящност е достойна за рицарски орден.
Любовта е копнеж, страдание – живот. Тя е студентска катедра със скрити зад тетрадка живи очи. Не, любопитно намигване в очакване – полъха на тревите, високото в небето, разтварянето в Синьото, полета на Лястовица – докато се превърне в точица…
Любовта е споделяне… Кога можеш да споделиш – когато обичаш. Ти обичал ли си някога?
Да… Той се мяташе. Бил ли си влюбен? Да, някога… Какво става сега? Искаааааам…
Искам да Дишаам! – извика той извън себе си. Стана в леглото и усети нощния хладен въздух. Гърдите го боляха ала сякаш извън тях се понесе хала от звуци, пот и тежест и пое към гаснещите в небето звезди. Той погледна Зорницата, стана и отиде да се измие. Дълго се взира в огледалото и когато видя в отражението си здравия си поглед – изпълнен с оптимизъм заплака. Водата шуртеше пусната в мивката. Мъжът избърза подпухналото си лице с кърпа и бавно се върна в леглото.
* * *
На сутринта след като се събуди се заслуша в звуците – бяха само птичи чуруликания. Вентилаторът отдавна беше спрял. Мъжът се усмихна и сложи ръце под главата си. Усещаше че не беше спал по добре от години. Остана да лежи изпънат в леглото като остави Слънцето да гали тялото му.
София, 18/07/2010 г.
С благодарност към добрите Духове, които ни водят…