За всички бе ясно че Земята няма повече капацитет. Десетте милиарда жители поглъщаха кислорода, оставяха безброй отпадъци които макар и да се извозваха и рециклираха в космоса, отработеното гориво от транспортирането им отново се вливаше в атмосферата – отровно за планетата. Учени и политици седнаха да мислят върху проблем, за който социолози, демографи и специалисти бяха прогнозирали отпреди години.

Едното от предложените решения беше всеки роден след 10 милиардния жител да напусне планетата и да започне да води живот в космоса – в орбитални станции, на други  култивирани планети, в специализирани космически градове, като създаваде популация извън Земята. За политиците беше ясно че хората няма да приемат да напуснат Земята доброволно.

Опитите доказваха че зачеване в извънземното пространство и при липса на гравитация е трудно и почти невъзможно. Тогава оставаше друго решение – на всяко семейство да бъде позволено да зачене и роди дете тук на Земята, а след това да напусне планетата за да дадат шанс на новороденото както и на бъдещите деца.

Отново учените удариха на камък. Родените на Земята деца израствайки и прекарвайки детството си в космоса, сред студените корабни и орбитални стени се променяха драстично. Кожата им ставаше бледа, телата сухи и издължени. Гипсовите им лица им имаха унил вид а очите им потъмняваха в унисон с тъмнината на космическия вакуум, сред който препускаха. Всъщност хората които ги срещаха се питаха дали това са все още човешки деца.

Тогава сред по-мъдрите и хуманно насочени учени се появи идеята на всяко семейство да бъде даден шанс да зачене, роди и отгледа дете до 7 годишна възраст на Земята. По този начин,  по невидими пътища – децата растяха под влиянитето на Планетарните сили заложени в Слънчевата система, получаваха ранни впечатления от зелената покривка на планините и безбрежната синева на морето и можеха да се наслаждават на флора и фауна уникална за цялата Вселена, поне докато все още я имаше.

Макар и късно с болка и горчивина учени и политици разбраха че описаният в свещенните книги Рай е бил под краката им. Бъдещето на човечеството се коренеше в оцеляване и формиране на новия индивид а това в условия на пренаселване, замърсяване и технологии се оказваше трудно. Едва удържайки бунтове, прокламирайки своя план и създавайки специални места и общежития за младите семейства и новородените, правителствата бягаха от краха, изкупваха вината си, молеха планетата за милост…

Никой не искаше да живее в Космоса освен ако не го обичаше. Който бе откърмен на Земята носеше в сърцето и душата си спомена за най-красивата и проектирана по Божие подобие планета, която завинаги оставаше негова матрица на живот. Така, блуждаейки в пространството, хората търсеха подобна планета, или поне с условия позволяващи отглеждане на растителни култри – ако има атмосфера годна за дишане, допустим радиационен фон и цивилизация с ниво на развитие позволяващо на хората да влязат в контакт с тях, без да нарушат естествения им план за Еволюция заложен от Вселената.

И все пак, някога, някъде там на Земята – някой бе нарушил този неписан Космически закон Може би от съжаление, а може би в стремежа си видът му да оцелее. Човекът от миналото и настоящето носеше в себе си както Любовта към Земята така и смътния изконен копнеж по Звездите и Космоса, сред които се крие нещо неизречено за неговата истинска история…

София 08/12/10