На един неопределен път в далечното бъдеще се движеха мъж с побеляла коса и момче с рижи кичури. Те доближиха един камък до пътя – голям толкова че дядото да може да седне а момчето – да се скрие в сянката му. И двамата се насочиха натам – дядото си подложи торбата която носеше през рамо и седна връз нея, а момчето се сгуши седнало на трева до камъка.

Двамата гледаха пътя който бе прашен. Над него се вдигаше мараня на вълни и сякаш засилваше тихия летен зной. В близост до камъка започваше рехава горичка от която се носеха звуци на птици и насекоми, ала сухият чакълест друм бе пуст.

Дядо – момчето придърпа ръкава на възрастния мъж. Разкажи ми за бунта! Очите на детето светеха. Мъжът го погледна с дяволита усмивка, заглади брадата си която бе дълга половин лакът и гледайки пред себе си рече – Добре. Момчето много се зарадва. Преди да започне да разказва възрастния мъж извади една металическа цигара с цигаре от торбата си, провери нещо в нея и дръпна с присвити очи.

Това какво е дядо – попита момчето сочейки електрическата цигара.

Това – той се усмихна, е една от останалите играчки преди Бунта… Но нека да ти разправя.

Да, сгуши се момчето до него на камъка.

Беше време преди десетки години, когато учените на нашата планета решиха да заменят тежкия непосилен труд с машини. И наистина имаше опасни професии като тези на сторители по скелета, тежки – като на събирачите на боклук дори с риск за живота – както е при военни, в специализирани заводи като Атомните централи и други.

Атомни централи – запита детето.

Ами там където правеха изкуствени слънца – смигна му старецът.

Та, издиша сиво облаче дядото, нашите така наречени “мозъци” – учени, елита на планетата решиха да произведат роботи които да заместят хората в тези опасни и трудни задачи.

А, дядо – неуверено попита момчето, кажи ми пак какво е това “Робот”.

Значи, започна старецът, робот е машина която прилича на човек, само че е проектирана за специална работа. Например ако е робот-строител може да има много силни подобия на ръце или да има едни такива – дядото посочи към пъплещ охлюв в тревата, вериги чрез които се придвижва навсякъде. Само че…

Само че – сините очи на детето се разшириха

За разлика от нас роботите така и не се научиха да мислят извън зададената им логика – да проявяват Творчество, да направят нещо уникално и градивно… Каквато е цялата природа – посочи мъжът с ръка около себе си.

А защо е така Дядо ? – полюбопитства момчето чиято руса главица обхождаше гората и поляните наоколо.

Защото мило дете, само на живите същества са дадени най-важните качества които ни различават от бездушните машини – това са емоции и обич и той докосна сърцето си през дебелата риза, ум и творческо въображение – докосна челото си със затворени очи и още нещо мило дете, нещо което нашите учени не отчетоха…

Какво бе то Дядо – детето докосваше части от главата си и тялото следвайки мъжа.

Че човекът и всички същества в творението имат еволюционен път, а машините могат и да помогнат а може и да попречат на неговото извървяване.

Какво е това Еволюционен път дядо? Попита малкото момче с недоумяващ поглед.

Старият мъж се засмя. Прегърна момчето до себе си и рече – виж сега ти нали си дете, учиш се от света, от мен и от близките си. После ставаш мъж и създаваш собствено семейство а някои ден, ако Творецът на този свят е рекъл – ще водиш за ръка едно малко момче както водя аз теб сега. Това мило момче е начинът по който върви животът а Еволюционен път е и да откриеш смисъл в това което си и правиш.

Нашите учени, продължи той – допуснаха сериозна грешка защото изходиха от самите себе си. Те бяха образовани мъже и жени, извървяли голяма част от еволюционни си път или с други думи за тях наличието на машини би било облекчение. И какво по хубаво за един учен ако има машини които да вършат домашната и трудна работа, дядото се усмихна под мустак.

Само че хората на планетата не бяха готови за това и дори не го искаха… Това доведе до войната и Бунта.

Защо Дядо?

Защото реално когато машини заеха местата на хората – интелигентните и учените се отдадоха още повече на своите задачи, но обикновенния човек, който бе свикнал да изкарва времето и парите си с работа започна бавно но сигурно да не вижда смисъл в живота си.

Хората започнаха да се отдалечават, да се отдават на странни занимания само и само да не стоят без работа. Вместо да се увеличи раждаемостта на планетата и да има повече дечица като теб, нашите мъже и жени се изтощиха до безсилие от липса на това какво да правят и още… Ако машината е програмирана да върши едно и също действие докато работи, то у хората е заложено да искат и се стремят към усъвършенстване с всяка нова задача…

Какво значи програмирана – Дядо?

Значи да знае какво да прави – ако е строител да бърка варта, после да я излее където трябва.

Аха – кимна момчето замислено…

Тогава започна бунтът. Хората съзнателно унищожиха машините. Учените си заминаха далече – много далече.

Къде?

Към звездите – посочи с костелив пръст старецът. Те се обидиха на човечеството но бяха и сами посрамени от делото си. Сега на Земята е по-хубаво и по-чисто – усмихна се мъжът. Сега има много място за Вас и за тях – посочи той към изпълнената с живот гора, милвайки главицата на момченцето.

А ще дойдат ли някога пак?

Учените ли – дядото присви очи, съмнявам се.

Те допуснаха една серизона грешка като не включиха Разумната сила която управлява Световете в плановете си и затова машините загинаха, тяхното дело също.

Разумната сила – детето го погледна с очакване.

Старецът се обърна към него с насълзени очи – Разумната сила това е всичко което виждаме и усещаме – което е изпълнено с живот. Тя е всичко което ни е дала природата тук на Земята и всичко което е там горе в Космоса. Разумната сила има книжка по която се движи развитието на всички живи същества във Вселената – тяхното създаване, живот и оттегляне. Като мен и теб – той докосна гърдите си и тези на детето с пръст.

Детето се усмихна – това е Бог нали. Дядото кимна склонил глава.

Двамата станаха от камъка и поеха по прашния път към здрача. Силует на мъж подпиращ се на тояга и малко подскачащо момче се носеха по криволичещ каменист път обагрен в тъмно кехлибарено в един свят който погледнат от космоса, макар и да не бе осветен от нито една изкуствена крушка изглеждаше спокоен, зелен и изпълнен с живот.
София, 25/07/2010 г.

Благодаря Ви!