словесни проблясъци
На 10 Ноември 1989 г., в България стават драматични промени. Пада тоталитарното правителство, управлявало страната 45 години. Години, белязани със затворени граници, репресии и ограничения.
След тази дата в нашето общество настъпиха демократични промени. Създаде се многопартийност, както и възможности за частен бизнес и пътуване зад граница. България стана член на Европейското семейство, въпреки че в нея и до днес работят сили, белязани от тоталитарния режим.
Честит празник!
Вчера учителката по Френски направи интересен коментар. Обсъждахме изображения на две жени. Едната очевидно бременна. Тя сподели замислено “знае ли се, при тези технологии”.
Чудя се как може технологиите да изродят представата ни за това, което наистина има стойност. За живота, за раждането на деца, за приятелството и човешката близост. Защото нито една създадена от материята технология, не може да замени тези неща.
Определени технократски и капиталистически кръгове имат интерес да популяризират идеи, променящи деструктивно нагласите на хората. Какво точно целят не знам, но по-лабилните и податливите се връзват. Все по-често виждаме хора, които избягват очния контакт, но не отделят поглед от смартфона. А в него няма нищо човечно, освен ако не общуваш или четеш книга. А Светът, животът, Човекът, хората са около теб.
Мой приятел бе публикувал снимка от своето минало. Зад него и симпатична госпожица в училищна униформа, се виждаше олющена черна дъска. Той самият облечен в костюм. Мизерия, казах си.
Тази дума ме преследва по софийските улици. Вървя си по Симеон, а там няма две бетонови блокчета, които да са в една равнина. Всичко е криво. Същото е и положението на Одрин, изобщо навсякъде. А Симеон се слави като улица на търговците на авточасти. Като погледнеш през прозореца на дюкянчетата им виждаш изтърбушени чаркове, парцали, мръсотия. Малко са подредените и чисти магазинчета.
Цяла София има вид на вълнообразно море, сред което човек може да си почупи краката. Особено ако е незрящ. Въпреки смешните жълти алеи, които направиха. Чиито пъпки галят подметките на обувките, а ти си мислиш колко ли пари са погълнали. Птичка пролет не прави, казват хората.
Отиваш в кварталите на богатите – Бояна, Княжево, Драгалевци. Улиците пред луксозни домове с дву- и триметрови дувари, са разнебитени. И стоят така от години. Ако питаш живеещите защо не си ги оправят, вероятно ще рекат че са общински и затова не ги пипат. Да не ги глобят. Само че някои от тези прилежни граждани изливат бетонни блокчета пред дома си, на тротоара, да не паркират другите. И да си трошат колите.
България е страна на контрасти. Българинът е човек на контрастите. В подлеза ще видиш баби да те молят за 50 стотинки, да си купят я хляб, я мляко, а отгоре са наредени едни от най-скъпите коли – Майбах, Дож, Мазерати, Кадилак, Ауди и др., като на ревю. Такова нещо, приятели, няма да видите в друга столица. Всички хора са или бедни, или богати.
Подобна е гледката и в ромските махали, като до бул. Констатин Величков. Там хората живеят като в коптори, ала отпред се мъдри черен мерцедес. Значи българинът предпочита да живее мизерно, но да се покаже че има пари за лъскаво возило.
София има пари. Дружеството “Център по градска мобилност” прибира милиони на годишна база. Най-малкото от абонаменти за синя и зелена зона. Къде отиват тези пари? Да се плаща на няколкостотин служителя, дето обикалят нахъсани да сложат на някого скоба?
Грехота е, че тези средства не отиват по предназначение. Грехота е, че живеем като на село, в центъра на града. Грехота е, че всеки може да отреже дръвче на тротоара, пред дома си, без да пита никого. Изобщо не са ни наред нещата и затова затъваме.
Българинът може да се оправи, но затова трябва да излезе от цикъла на тарикатлъка и далаверата и да се хване за работа. Държавните служители от всички направления да осъзнаят, че живеят на гърба на трудещите се и да си вършат усърдно и безропотно делата. Да не се създават измислени дейности, чиято цел е само да се прибират пари, а прави нещо градивно, за всички.
Ако германците се чувстват притеснени при споменаването на Нацизма или Втората Световна война, то ние българите, трябва да изпитваме подобни чувства спрямо времето на тоталитаризма след 1944-та година. Филмът за Горяните дава информация за това движение на селяни, на хора, защитаващи поминъка и земята си. Докато българинът не поиска прошка за делата си, не застане до тях и не се промени, нищо добро не го очаква.
Не познавам друго общество, което е прокудило своите талантливи членове. Което създава трудни условия за живот, защитавайки престъпници. Което толерира нарушения на държавни служители, полицаи и хора, служили в репресивния апарат. Което не изкарва Истината наяве.
България умира. Може би не с дни, но с години. Тя се стопява, а хората бягат. Защото не виждат бъдеще тук. У нас остават да живеят крайни идеалисти, безразличните и тези, които имат изгода. Всеки ден е белязан с насилие, катастрофа или най-малкото обида. За далаверите, знаем.
Нашето общество се разпада. Разлага се след 9.IX.1944-та., като подлизурковци взеха местата на кадърните. Простите управляват със сила. Неуките говорят от подиумите. Наглите си правят каквото искат, а бившата върхушка ликува. Само че нейните деца не живеят в страната отдавна.
България е разпъната. Една девойка с болна гръд. С измъчен стан. С посивели къдрици. Една мома, родила преждевременно, измъчвана от изроденото ѝ чадо. Общество не на свободни хора, не на горди българи, но роби на материализма. Защото гордият човек има морал.
За да вдигне чело българинът трябва да си прости. Да приеме Истината че е грешил. Да отреже гнилите клони. Да изолира и накаже индивидите, които допринесоха и допринасят за упадъка. Последните трябва да добият съзнание за делата си и ако не го направят Вселената ще ги принуди.
Много е трудно на интелигентния човек да намери своето място в трудната пост-тоталитарна българска среда. Изопачена от лакейство и връзкарство. Проникната от страх и безхаберие. Тя намира отражение в софийските улици, чиито тротоари са напукани, а плочките една връз друга.
На фона на това общината е богата. Някои хора също. И на тях не им пука че се возят в коли за стотици хиляди, защото си мислят че са над “другите”. Само че стоят по-долу и от тях. Защото “другите” са наясно със ситуацията и знаят своето място, а готованците, наглите, са го заели неправомерно.
За умният човек пътят е да избяга. Да потърси онази страна, която ще приюти неговата мисъл. Неговото желание за бъдеще. Идеите му за красота и творчество. Без да се налага да лъже. Без да сервилничи. Страна, която ще уважава всеки член на обществото.
Ние всички търсим Обетованата земя. Търсим Рая без да си даваме сметка, че го създаваме тук на Земята, както и ада. Със своите дела, мисли и отношение към другите. България е на кръстопът. Тя е разкъсвана между капиталистическия интерес и пост-тоталитарната простотия. Една изтерзана страна между Изтока и Запада. Горката!
Какво ни остава, братя? Да се молим, защото Бог решава съдбините!
София, 22.X.2022 г.
Зарадвах се, виждайки залата на театъра така изпълнена. По български маниер зрителите закъсняваха, ала с началото на пиесата притихнаха. Очакваше ги камерна комедия с тук-там по-груби думи, но определено издържана в интелектуален стил. В “Кафе с претенция” писателят – журналист Георги Марков разказва ежедневието на приятели, които търсят женската компания за мимолетни удоволствия. Сред тях се промъква и женен мъж.
Авторът засяга по ироничен начин отношението на групата мъже към жените, техния мироглед, ала и тяхната ограниченост и самота. Очакване нещо да се промени, като те самите не правят нищо по въпроса. Женитбата по сметка, удавянето на неудолетвореността в пиене.
Гледането на “Кафе с претенция” е удоволствие за сетивата. Диалозите се преливат пластично, актьорската игра е на високо ниво. Оскъдният декор е отражение на душевността на персонажите. Георги Марков е разпознавам, очертавайки мъжката психология, подобно на творбите му “Жените на Варшава” и “Портрет на моя двойник”. А претенцията, това е различното “нещо”, което всеки от нас желае от живота, за добро или лошо.
Пълната зала, част от тях връстници на Георги Марков, може да се приеме за своеобразен поклон на публиката, към неговото дело. Благодаря на моята съпруга, която знаейки че харесвам творбите му предложи да отидем.
Постановката “Кафе с претенция” можете да гледате на сцената на Театъра на Армията.
Всичко кашля, киха под небето,
дет’ заразата се сей, кашля, киха,
ала ето – иде новий Прометей.
Той оковите ще скъса
на покорната рая
и я учи да живее
мъдро, с вдигната глава.
А забъркалите
зловещия комплот,
чака ги възмездие,
в тоз’ и бъдещий живот.
Резултатът от изборите носи тягостно усещане. Може би за някого успокоение, че нещата “ще се оправят”. Ще бъдат както преди. Само че през последните години те отиват към по-лошо. И какво друго очаквахме, нима имаше политическа алтернатива за страната ни?
Тихо е и тягостно, като септемврийското време навън. Направиха ни добра постановка, за да могат Герб отново да се върнат на власт, избрани от недоволния от управлението на ПП електорат. Наистина подобно инфантилно поведение на политици не бяхме виждали отдавна, а бизнесът и народът искат спокойствие. Резултатът от изборите бе предвидим.
Независимо от изхарчените хиляди за реклами, които можеха да бъдат дарени за благородна кауза. Само че на политиците в България не им пука за държавните пари, затова ги харчат през пръсти. Вижте коментарите в Интернет и попитайте хората, на произволен принцип. Ще научите какво мислят за управляващите.
Представям си как Левски, Ботев, Раковски и всички наши революционери, духовни водачи и просветители се въртят в гробовете си гледайки от Онзи свят с насълзени очи, какво се случва в България. Защото вместо тази страна да процъфтява, се окраде, разпродаде и стана подчинена. Заради българи!
И все пак сред облаците има слънчеви лъчи. Това е индивидуалното съзнание на всеки, който се чувства българин, човек. Което очаква да се пробуди и да изрази важните за него и останалите хора, качества. Да помага, да споделя и се грижи за общото благо. Оставаме да работим с Надежда.
София, 3.X.2022 г.
Някои хора споделят колаж с Lego и жълтите павета. Не знам за останалите, но за софиянци това е болезнена гледка. Болезнено е, когато символи на историята на нашия град се рушат, съзнателно или от безхаберие. А столицата е отражение на Държавата.
Когато специалисти се изказват за емоционалната зрялост и възможност за поемане на отговорност на нашите съвременни политици, то нещата стават сериозни. Не е възможно хора, без речник, без морал, без интелектуален багаж и лидерски способности, да ръководят една страна.
За мен, личности свързани по някакъв начин със службите на тоталитарната система и номенклатурата (отпреди 1989-та) и подземия свят, нямат място във властта. Хора, които са както казваше баба ми, са като “фурнаджийска лопата” – днес казват едно, утре друго. Днес играят с едните, а утре с тези, срещу които са викали, също.
Това не е добре за народа, за страната, за всички. Това не е модел на морални хора, който ще бъде възприет от нашите деца. Това е СРАМ! Срам за всички ни, които гледаме към Европа, а те ни се смеят. Не че при тях положението е по-розово. Помнете, хората си избират политиците, но малцина влизат в политиката случайно.
Моите наблюдения са, че децата на ангажираните с политика и бизнес на високо ниво, отдавна не живеят в България. Но самите тези хора разориха страната ни. Тя е опоскана, разпродадена, измъчена. Демографски срината, с изсъхваща утроба. Боже, това ли искате за нацията?
Как ще излезе България от оковите на престъпния свят, на схемите и далаверите с благословията на държавата, това не знам. То не е моя работа, а Божия. Аз гласа си съм давал не веднъж, повярвал в нечия платформа и идея. Честно да кажа съм отвратен от това, че не виждам честни и горди хора, които да поемат отговорност за клетвите които дават.
За мен в Парламента трябва да се монтира детектор на лъжата. Когато депутат излъже под клетва, да загуби имунитета си. Излъже ли втори път да отиде в затвора, да помъдрува за някоя друга година. Човек може да се промени за добро, стига да желае. Това се нарича Еволюция.
В нашата (и Световна) политика това не се случва. Виждаме все повече арогантни хора, които говорят общи приказки и са “тесни специалисти” без обща култура. Без никаква реална връзка с хората и техните нужди. Марионетки, подвластни на международния капитал, без смелост да бранят интересите на гласувалите им доверие.
Чакам новите месии на България. Четници ли ще са, Левски ли ще се прероди, не знам. Знам, че имаме нужда от друг тип политици, друг тип личности, които да създадат здраво и морално общество, в което се живее спокойно. Защото именно липсата на сигурност и спокойствие убива Българите.
30.09.2022 г.
Наскоро имахме работа при наши клиенти в центъра на София. Сградата е стара и от нея се открива гледка към сгради скупчени около китен двор. На първия етаж клиентът е монтирал машина за бира, а в двора се мъдрят дървени скамейки и чадъри.
Сградата е строена през двадесетте години на миналия век. Таваните са високи. Вратите – боядисани в бял цвят, като са запазени в оригиналния си дървен вид. На някои от тях е монтиран модерен витраж.
Последният етаж е сгушен под покрива. Из скосените помещения са окачени бели дъски, на които са написани програмни кодове. Виждаш много стаи, потенциал за живеене и малко хора.
Това ме натъжи. Защото такава сграда, трябва да бъде ползвана за живеене, а не за бизнес офиси. Помислих си как радостно биха топуркали тук детски крачета. Каква хубава игра или обучение ще тече за мъниците на двора. Ала сградата е населена от юпита, които обичат коктейлите. От дръпнати дами, които важничат след виртуални бизнес срещи.
Искрено се надявам правителството и българското общество да се противопостави на изкупуването на жилищни сгради и превръщането им в бизнес офиси. Особено на фона на демографския срив, който преживяваме. Защото нашата страна има нужда от семейства, от хора и от уют, достъпни за всеки.
© 2024 freebreeder
Тема от Норен Андерс — Обратно горе ↑