словесни проблясъци

Категория: Лични (Страница 11 от 11)

Ден на Труда

Вероятно и други от Вас са се возили преди години, с тролейбусна линия 9 – от центъра към кв. Борово и обратно. Спомням си един шофьор, който бе винаги безупречно облечен. С риза и панталон, сякаш кара не Икарус на лира, но самолет.

Във возилото звучеше класическа музика, нерядко опера, а приликата на шофьора с Лучано Павароти бе очевидна. Широка усмивка, която не слизаше от лицето му, пълничко тяло, гъста черна брада. Возиш се в тролея, наслаждаваш се на музиката и аха, аха да запееш някоя позната ария.

Всеки от нас може да направи от работата си, от Труда си Изкуство. Било то приложно или изящно, защото и двете са еднакво нужни. Както обувките на обущаря, така и вдъхновяващите картини на Ван Гог. Всеки човек, със своите заложби и труд, допринася за пъстрата, органична картина на Света. Защото без цвят, без контрасти, изображението не е хубаво.

Само ние хората сме дарени, с възможността да опишем своите преживявания, да боравим със Словото, да оставим нещо материално или духовно за следващото поколение, в писмен вид. Само ние можем да изразим душевността си в букви, ноти, в багри и скулптури. Но и в сгради, църкви, синагоги, паметници.

Птиците и животните, останалите същества на Планетата, също творят, работят, но главно за препитание и съхраняване на поколението. Ние творим и поради вътрешна необходимост. Духовното натоварване на човека е друго и е добре, последният да може да го издържи.

Затова обичам труда. Знам, че чрез него ние изразяваме нашия потенциал, който ни е даден от Вселената. Че даваме проекция навън на Духа и Душата си и се свързваме с другите, помагайки им, чрез нашия потенциал. Трудът е и средство за нашата професионална, лична и духовна Еволюция.

Една от опасностите, е Трудът да не се превърне в бреме. Да не сме избрали правилното поприще и да работим нещо, главно за пари или поради необходимост. Друга, е да се прилепим към работата, като основен жалон в нашия живот. За да бъдем продуктивни е много важно да намерим баланс.

Откривайки нашето амплоа, работата която ни носи удоволствие и е в синхрон с нашия потенциал, ние сме неизмерно щастливи. Душата ни се радва и реализира своя потенциал. Тогава нещата вървят гладко и естествено. А труд, в нашия живот, винаги ще има. Дали ще почистим къщата, ще приготвим храна за близките, ще напазаруваме или боядисваме.

“Трудът краси човека” е наша поговорка. И наистина хората, които работят и славят Труда, без да се оплакват, без да го считат за тегоба, вършат делата си с лекота. Стават рано, когато птиците се вият в небето, вдъхват свежия въздух, начертават план на задачите си и започват да работят.

Да свършим нашата работа, а за другото Бог ще помогне. Честит празник!

 

Децата

Раждането на дете разгръща нова страница, в живота на човека. Малцина млади хора, обаче, се решават на тази стъпка. Дали е заради съвременната епоха, в която рядко можем да видим реклама, насърчаваща демографското развитие. По-скоро ни предлагат поредния продукт. Детето, обаче, е плод на Любовта.

Все по-често виждам по-възрастни мъже, които водят малки деца. Жените също следват тази тенденция. Дали хората искат да се осигурят материално и тогава да създадат семейство? Да помислят и за деца? Или предпочитат да си поживеят, пък за другото има време? Спомням си шегите на моя приятелка, да създавам деца навреме, за да не ги питат дали дядо им ги води на училище.

Гледката на млади родители, ме умилява. От количките ми махат дечица с теменужни очи. Като погледна в тях знам, че иде новото на Земята. Тези са, които ще поправят нашите грешки. Които ще живеят братски. Които няма да нараняват ни хора, ни животни, а планетата направят по-чисто място.

Къци

Като малък баба ме водеше почти всеки ден до Борисовата градина (тогава „Парк на Свободата“). Пътувахме с трамвай №4, който се движеше покрай турското посолство и спираше на Иван Асен II. Там се намира сградата с име “Царевец”, на чиито партер се помещаваше сладкарница.

Обичах да се возя в челната част, или на опашката на трамвая. Когато заставах отпред можех да видя движенията на ватмана. Как върти ръчката, с която увеличава скоростта, спуска лирите с  въже, за да не хвърлят искри, когато минаваме кръстовище, или снадка на жиците. Натиска големи цветни бутони да отваря вратите и др.

Седалките отпред бяха предвидени за майки с деца и за възрастни хора. Веднъж се разсърдих на едно бебе, че не ми прави място, защото нали все пак бях по-голям от него. Возейки се отзад се хващах за напречната дръжка, повдигах над ръба и гледах пътя. Той се нижеше и оставяше релсите като гъвкава диря, а аз си представях че водя трамвая, макар и от опашката.

Запознах се с Къци (Кръстьо), когато вече бях тийнейджър. Той продаваше значки в градинката пред заведението “Кристал”, в София. Всъщност може би беше един от малцината, притежаващи огромна колекция от значки, които изкупуваше от хората и продаваше на чужденци и колекционери.

Отивах при него и си говорихме, понякога с часове. Той ме гледа, гледа и по някое вика “Я отиди да купиш по един сендвич”, мушне ми два лева в ръката и се усмихне. И аз търча до будка за сандвичи с кебапчета или кюфтета, напляскаме ги с кетчуп и лапаме.

Братът на Къци живееше в САЩ. Кръстьо ми бе показвал снимки, на едни смешни колажи, в които можете да се заснемете като рекламно лице, на цигарите Марлборо например. За него Америка бе страна на мечтите, пример и неосъществен копнеж. Казваше, че не е емигрирал заради близките си, които щяха да бъдат малтретирани от тоталитарния режим.

Кръстьо бе суров мъж. Целият в жили и мускули. С орлов нос и тъмна кожа, като индианец. Очите му бяха малки, кафяви и лъскави като мъниста. С него търгувахме разни неща. Имах юбилейни монети от дядо си, който е работил в БНБ. Разменях ги с Къци за джобни часовници. В последствие те се оказаха съвременна реплика, с ниска стойност. Чат-пат му свивах по някоя от неговите монети, ала той не разбираше, или се правеше на ударен.

Спомням си как веднъж си играех с куче в градинката, хвърляйки му пръчка. При едно от хвърлянията треска се заби в пръста ми. Бликна кръв. Къци хвана уверено ръката ми и извади светкавично треската. Беже хладнокръвен мъж. Разправяше ми как се е бил с някакви хора в депото, защото обидили жена му. Тя също работила в транспорта. Виждал съм го да решава споровете си като мъж и беше човек, който защитава честта си.

На стари години Къци започна да прави бастуни с остриета. Да дялка чудни глави и фигури на техните дръжки. Хората се удивляваха и купуваха произведенията му. Имаше и куче, порода тигров боксер, което много го слушаше. Караше “Трабант” и натъпкал го със значки, бастуни, заедно с жена си и кучето пътуваше из София.

След години работих вече в рекламата. Брандирахме един трамвай. Отидох в депо, за да сваля размери. Знаете ли, че след всяка смяна, мотрисата бива прегледана за повреди? В депото тече усилена работа. Искрят заварки, завинтват се гайки, чуват се удари с чук. Ако това не се прави, нашите трамваи, които са на по 20-30 и повече години, няма да са безопасни и надали ще се движат.

За Къци се сещам с умиление. Той бе пример за мъжкар, с отношение към децата. За човек, който ми разказваше истории. Въпреки ниския си ценз, носеше у себе си човещина и сила, които са част от характера. Носеше и една мечта, за далечна страна в която животът ако не по-добър, е поне различен. Така и ще го запомня.

По-нови публикации »