словесни проблясъци

Категория: История (Страница 2 от 3)

Граници

По времето на социализма границите на България бяха затворени. Човек не можеше да излезе извън страната без специално разрешение. Не можеш да видиш как живеят другите. Да сравниш жизнения стандарт. Да почерпиш друг опит и се обогатиш с чужда култура.

Чувал съм истории за хора, по които се е стреляло на границата. Беше направен и един филм по темата – “Съдилището”. Да ограничиш човека и да стреляш по него, защото видите ли бяга от нещо. Бяга от режим, който не харесва. Защото търси по-добър живот за себе си и за семейството си…

Хора са мигрирали по различни причини. На гурбет, да открият “Новия свят”, или да стигнат “Обетованата земя”. Човекът не се е родил с корен, като дърветата. Той трябва да е свободен и да може да пътува. Ограничение трябва да се слага само на злонамерените хора и доказаните престъпници.

Среща с Николай Телаллов във Фабрика Автономия

Вчера с моята съпруга, имахме възможност да се срещнем с българския писател – фантаст Николай Телаллов. Срещата се проведе във ”Фабрика Автономия”. Мястото намерихме трудно. Намира се във вътрешен двор на бул. Тотлебен 34. Питахме за упътвания, защото не успяхме да видим табела.

Самата среща не започна в обявеното време, но час по късно. Някои от дошлите разбирайки това и виждайки трудностите на организаторите да отключат, се отказаха да чакат. Няколко думи за самото място – това е своеобразен клуб за граждански инициативи, със свободен вход.

Разположението на клуба е лошо. Намира се в индустриална зона между Кауфланд и хотел Шипка. Около него е пълно с изкормени коли и автосервизи. В самият клуб ще видите странни лозунги и призиви, като стените дори и в тоалетната (без врата в едната си част), са изписани.

Преглътнахме всичко това и седнахме на наредените в полукръг столове. Все пак бяхме дошли заради автора. Той бе разпознаваем със зеления си планински панталон, яке и обувки за преход. Пътуваше от Ромча, само че без кола и с неговата партньорка гонеха  влак на връщане.

С творбите на Телаллов се запознах през 2001-ва година. Работех в рекламна агенция, в близост до парка “Заимов”. Сред файловете ми попаднаха текстове, които зачетох с увлечение. Спомням си елитните българските отряди “Варан” и някаква приказна, космическа одисея. Срамувах се, че чета разказите апокрифно. След като се запознах с Калин от Човешката библиотека / The Human Library , разбрах кому принадлежат.

Ники Телаллов е мъж на около 60 години. Гледа зад очила с кафяви малко вдлъбнати очи, има мургава кожа, изпито лице и добро телосложение. Като цяло изглеждаше изморен от пътя или нашето ежедневие, но това не му попречи да изложи своите идеи на аудитория от двадесетина души. Сред тях и куче, което обикаляше и даряваше участниците с любов.

Писателят започна своя увод по отношение на това, което съвременната Научна Фантастика успява да направи, или не. За него писателите фантасти чертаят и дори планират бъдещето. От друга страна на малцина се отдава да ни го покажат, като функционално и позитивно.

Всъщност идеите на фантастите могат да бъдат прегърнати за добро или лошо, според Телаллов. Могат да бъдат използвани от така наречените “Елити” да създадат модел, или проекция на бъдещето. Да насочват нашето съзнание натам. Много е трудно според Ники, сам човек да проектира бъдещето. За това са нужни екипи от хора и те рядко биха били независими.

Той се спря на няколко книги, като “Червената Звезда” на Александър Богданов (налична в Читанка), “Освободеният” на Урсула Ле Гуин, “Слепоглед“ и „Ехопраксия“ на Питър Уотс. В тях се обсъждат теми като създаване на общество от равнопоставени индивиди, като и на тоталитарна система.

В основа на темата на разговора бяха политически ангажираните научно-фантастични романи. Лично се бях приготвил да чуя заглавия като “1984”, “451 градуса по Фаренхайт”, “Фондацията”, а може би и “Дюн”. Беше споменат големият Станислав Лем, който според мен чертае подобно бъдеще в романа си “Облакът на Магелан”.

За Николай Телаллов “Червената Звезда” е интересен, основополагащ роман. Спомена, че самият Ленин не е харесвал писателя и е почувствал облекчение, научавайки за неговата смърт при научен експеримент. Направи се кратка дискусия за това какво е възможното бъдеще за Човечеството. Коментираха се термини като Дистопия и Утопия, разглеждани от различни автори.

Телаллов коментира, че така нареченият “изкуствен интелект” има потенциал “да се самоосъзнае” и по този начин да взема решения, които да са осмислени и не винаги в ущърб на хората. Той вижда в него новия “Прометей” помагащ на Човечеството. Не изразявам съгласие, понеже самосъзнание, емоции, може да изпитва само живо същество, поело по пътя на Еволюцията. Да не забравяме че Прометей е бил титан, а не човек. Една машина, или програма, не може да надхвърли възможностите на своя създател.

Не влязох в дискусия с автора, понеже му бяха зададени много въпроси. Засегна се темата за историята и нейното създаване от летописците в интерес на властимащите. Исках да го попитам какво мисли за художествените творби, писани като отражение на епохата. За книги като “На Западния фронт нищо ново”, на Ремарк или “Светът от вчера” на Цвайг. За мен те са по-меродавни източници от писаната история.

Други теми, които се обсъждаха, бяха за движението “Соларпънк”. Ники бе резервиран към възможностите за използване на слънчева енергия на пълен капацитет, от Земята. За него подобно решение може да бъде функционално, когато имаме колектор на слънчева енергия изведен в орбита.

Ники сподели, че езикът е възникнал като необходимост от общуване на социални същества, като човека. В един плосък, демократичен модел всеки човек би могъл да поеме роля в дадена ситуация, според неговите качества, а не само определената му от йерархията. Правя паралел със спонтанността, която е част възможността ни да влизаме в роли.

Зададоха се въпроси относно миналото. За авторът миналото е нещо, което се рисува от съзнанието. Например за детето ябълката е огромна. Миналото се украсява от сантименти и лично отношение. Дали е било точно така, може би е въпрос на сверка на няколко гледни точки, това е моя вметка.

Обсъдиха се доста автори, като творбите на Братя Стругатски. Научно-фатастични филми като “Зелената планета”, “Междузвездни войни”, „Стар Трек“ и др.  Спомена се името на Франсис Фукуяма и неговата книга “Краят на историята и последният човек“. Ники Телаллов сподели, че може би авторът за съжаление е прав, създавайки подобна прогноза.

Телаллов нарече социалистическо минало на страната ни “Държавен капитализъм”. Той не вярва, че нашето поколение ще напусне границите на Слънчевата система. Важен фактор за космическите начинания за него е равнопоставеността и доверието между хората.

Срещата продължи близо два часа. Пих нещо топло да се сгрея, в лошо отоплената стая. Тя приличаше на барачка с размери 7 х 15 м. В единия ѝ край се намираше плот с наредени напитки, от който си взех черен чай, за да съм бодър. Някои от присъстващите придремваха.

Личи си че Телаллов е начетен, ерудиран мъж. Може би със склонност към руския език и култура. Не разбрах борави ли с други езици. Липсваше ми идеята и дискусията за еволюцията на съзнанието и Божествената намеса. Спасители на Човечеството фантастите виждат в технологиите, в частност изкуствения интелект (досега няма машина минала теста на Тюринг), или извънземна цивилизация.

За мен, обаче има и трети път. Път, чертан от автори като Франк Хърбърт, в книгата „Дюн“, в която духовното израстване и раждането или изграждането на Месия, води до радикални промени. Ники спомена, че книгата в наши дни не се радва на такава популярност, защото изисква усилие да четеш и си представяш картините. При сдъвканата и подадена информация във филмите е по-лесно.

Не на последно място се обсъди формирането на детското съзнание и отношение към Света от страна на родителите. Дали го ограничаваме или водим диалог с него.

Благодарим много на Николай Телаллов за личното присъствие и тази хубава дискусия. Бъди здрав, Ники, пиши и до срещи!

Книги на автора можете да намерите във фондация Човешката Библиотека >> https://choveshkata.net/blog/?page_id=13

Снимка от двора пред „Фабрика Автономия“.

Снимка от двора пред фабрика "Автономия"

Горяните

Ако германците се чувстват притеснени при споменаването на Нацизма или Втората Световна война, то ние българите, трябва да изпитваме подобни чувства спрямо времето на тоталитаризма след 1944-та година. Филмът за Горяните дава информация за това движение на селяни, на хора, защитаващи поминъка и земята си. Докато българинът не поиска прошка за делата си, не застане до тях и не се промени, нищо добро не го очаква.

България на кръстопът

Не познавам друго общество, което е прокудило своите талантливи членове. Което създава трудни условия за живот, защитавайки престъпници. Което толерира нарушения на държавни служители, полицаи и хора, служили в репресивния апарат. Което не изкарва Истината наяве.

България умира. Може би не с дни, но с години. Тя се стопява, а хората бягат. Защото не виждат бъдеще тук. У нас остават да живеят крайни идеалисти, безразличните и тези, които имат изгода. Всеки ден е белязан с насилие, катастрофа или най-малкото обида. За далаверите, знаем.

Нашето общество се разпада. Разлага се след 9.IX.1944-та., като подлизурковци взеха местата на кадърните. Простите управляват със сила. Неуките говорят от подиумите. Наглите си правят каквото искат, а бившата върхушка ликува. Само че нейните деца не живеят в страната отдавна.

България е разпъната. Една девойка с болна гръд. С измъчен стан. С посивели къдрици. Една мома, родила преждевременно, измъчвана от изроденото ѝ чадо. Общество не на свободни хора, не на горди българи, но роби на материализма. Защото гордият човек има морал.

За да вдигне чело българинът трябва да си прости. Да приеме Истината че е грешил. Да отреже гнилите клони. Да изолира и накаже индивидите, които допринесоха и допринасят за упадъка. Последните трябва да добият съзнание за делата си и ако не го направят Вселената ще ги принуди.

Много е трудно на интелигентния човек да намери своето място в трудната пост-тоталитарна българска среда. Изопачена от лакейство и връзкарство. Проникната от страх и безхаберие. Тя намира отражение в софийските улици, чиито тротоари са напукани, а плочките една връз друга.

На фона на това общината е богата. Някои хора също. И на тях не им пука че се возят в коли за стотици хиляди, защото си мислят че са над “другите”. Само че стоят по-долу и от тях. Защото “другите” са наясно със ситуацията и знаят своето място, а готованците, наглите, са го заели неправомерно.

За умният човек пътят е да избяга. Да потърси онази страна, която ще приюти неговата мисъл. Неговото желание за бъдеще. Идеите му за красота и творчество. Без да се налага да лъже. Без да сервилничи. Страна, която ще уважава всеки член на обществото.

Ние всички търсим Обетованата земя. Търсим Рая без да си даваме сметка, че го създаваме тук на Земята, както и ада. Със своите дела, мисли и отношение към другите. България е на кръстопът. Тя е разкъсвана между капиталистическия интерес и пост-тоталитарната простотия. Една изтерзана страна между Изтока и Запада. Горката!

Какво ни остава, братя? Да се молим, защото Бог решава съдбините!

София, 22.X.2022 г.

Прошка

Прошка е филм, показващ съдбата на семейство репресирано от тоталитарния режим управляващ България след 9-ти Септември 1944 г.
Като симпатизанти на Земеделския съюз и Никола Петков, членовете са преследвани, тероризирани и осъдени. Филмът е създаден от наследниците на един от малтретираните от ДС, който има щастието да оцелее. Един от филмите за онази, непозната България и времето за което малко и трудно говорим.

Девети Септември…

Вървейки по улиците вчера, в навечерието на днешната паметна дата, си мислех какво да напиша. За младото поколение тя не говори много, защото неудобното минало е изтрито от учебниците. За интересуващия се от история човек, обаче, то е тук.

Свидетели на тоталитарното минало са сградите в центъра на София. Зловещият триъгълник от монолитни постройки на Президентството, Народното събрание и Министерския съвет. В тях са потънали тайни и въпреки свалените знаци на предишната власт лъхат още на нея.

В тази страна никога не е имало комунизъм в чист вид. Никога не е имало народна, братска власт и равноправие. Никога най-интелигентните, кадърните и съвестните, не са заемали полагащите им се места.

Хората замениха вътрешния си морал и страха си от Бога, със страх от милицията и ДС. Един наложен страх, с цел контрол и управление. Бяха затворени границите, сякаш по този начин се опитваха изкуствено да задушат порива на духа на свободния човек.

Как съм живял аз, в този кратък прозорец наречен “социализъм”? Спокойно, хората не караха коли като луди. Ала ни насилваха още ученици, да ходим на манифестации, на които се носеха портрети на личности със спорни способности и принос за хората. Тогава, на манифестациите, можеше да се намери кола в бутилки. Изникваха подвижни колички с продавачи от нищото, които изчезваха след събитието.

Тезгяхите на магазините бяха полупразни. Имаше два вида сирене и кашкавал, един кисело, прясно мляко, масло и един-два вида хляб. Селекция меса само в “Халите”. Екзотични плодове през Зимата. Животът се точеше монотонно и без посока, като много се чудех какво работят възрастните.

На този ден е добре да гледаме филми като “Човекът и народа” на Светослав Овчаров, разглеждащ живота на Тодор Живков. Неговата шеметна кариера из пирамидата на властта. Можем да гледаме документални филми за репресивния апарат на ДС. Да прочетем книгите на Георги Марков. Да се разходим до “Света Неделя”. Всичко това ще да ни накара да се замислим. Да поплачем, да ни заболи. За нас, за другите.

Ала за да можем да изживеем катарзис и да се очистим, трябва да минем през болката, защото тя е колективна. За някои миналият режим е бил удобно място, защото те са се нагодили към него. Имали са качества и са били в полза на определени хора. За интелигентната маса, за свободолюбивия човек – не рядко карцер за неговата душевност.

Не искам да слагам пръст в раната, но знам че я има. Тялото на нашето общество е проядено от язви, иначе нямаше да имаме проблеми. И ако искаме нашите деца да живеят с гордо вдигнати глави, да мислят и да градят по нов, смислен начин, да имаш чест и морал, то трябва да им кажем Истината. Когато са готови. Ние също.

София, 09.09.2022 г

Бъдещето

Напоследък чета статии, в които пише че се наблюдава повишена смъртност в някои държави, спрямо прогнозите и минали години. На какво се дължи това? Дали на кампанията за имунизация с експериментални течности и нейните негативни следствия, или на общо понижения имунитет на хората? Лично го отдавам на стрес. Стрес от бъдещето, живеейки във време, когато човек не знае как ще живее утре и колко ще му струва насъщният.

В миналото имаше кампании насърчаващи раждаемостта. Да имаш семейство с няколко щастливи деца, с останали във връзка майка и баща, бе мерило за здраво и перспективно семейство. В момента се наблюдава демографски срив в редица развити държави. Наред с това не виждам кампании насърчаващи раждаемостта, средства насочени към младите родители и обезпечаването на семействата с евтини жилища.

Когато пиша коментари по тези въпроси, получавам отговори като “много сме, десет милиарда, няма храна за всички”. Предполагам са отговорили осигурени хора, които имат по няколко деца, учещи в чужбина. Какво да кажат младите двойки, на които предстои приключението да станат родители?

Земята и животът се изкупуват. Неща, които нямат цена, защото са безценни и не принадлежат никому, освен на Бога, се превърнаха в разменна стойност и актив за инвеститорите. Защото без земя няма храна и жилища, а животът трябва да бъде поддържан за да се развива и еволюира Човечеството.

Бъдещото робство е това към компанията и банката. Към режийните и комуналните услуги, към продадения на изплащане телефон или автомобил. И вместо производителите да влагат максимално усилия и търсят начини стоките им да са устойчиви и ползваеми във времето, се наблюдава спад на качеството. Единствено моралът на бъдещия осъзнат Човек, може да промени нещата към добро.

Кева

Символът на кафене “Кева” беше кукуригащ петел. Не, че посетителите идваха толкова рано. Може би някои от тях са празнували до зори. Кева бе сборище на артисти и преподаватели от Натфиз. Но не само. Там се срещах с механика Митко Хаджиилиев, след като бе поправил поредния фотоапарат.

Митко бе нисичък, с очила, таке, кафява набръчкана кожа, орлов нос и пронизителни очи. Обичаше да се смее. В устата почти винаги бе захапал цигара. Показваше ми лесни трикове, като отбелязване делението на кадрите на Pentacon Six, на хартията от ролката. Оправяше “кривогледите” ни бинокли и знаеше до болка слабите места на руската техника.

Заедно с Митко, там можеше да се видят и други чишити. Като бай Слави, страстен колекционер на фототехника, на чиято ръка се мъдреше недовършена шестолъчна звезда. Покойният вече преподавател Румен Георгиев – Рум, чиито книги за репортажна фотография поглъщах с интерес.

Винаги имаше съпътстващи изложби. Спомням си една на Зафер Галибов, със снимки от средна Европа във формат 20х30, черно бели, красиво подредени в рамки по стените. Кева беше място с атмосфера. Притегателен пункт за безделните студенти, или тръпнещите кандидати за Натфиз.

В Кева можеха да се срещнат лица от историята на киното като Константин Джидров, художника на филма “Козият Рог”. Можеш да седиш на маса с човек от екипа, който е снимал “Тютюн”, говорещ с въодушевление за излъчването на Невена Коканова.

Веднъж запитах Митко дали има деца или семейство. За него това беше трудна тема. Поради лични съображения бе решил да остане без другарка в живота. Зад всеки един от тези артисти и професионалисти стоеше човек. Човек, до чиято душевност можеш да се добереш с няколко прости, но искрени въпроса. Да стоплиш, с чаша кафе и усмивка.

Изминаха години и Кева не е вече същата. Видях се с бай Слави и той сподели, че Митко вече не е между живите. Преди него си заминаха известния на фотографския свят механик Наско, който държеше ателие на ул. Граф Игнатиев. Замина си една епоха.

Сега всички прибягваме до цифровите апарати. Да, те щадят природата, защото не използваме филми и химия. Щадят нервите ни, защото разполагаме с толкова много кадри. Всичко е записано някъде виртуално и няма материално измерение. Няма отпечатък, връз хаотично пръснатите халогениди.

За Митко и Кева ще се сещам често. Надявам се в кафенето да се запази традицията и се организират изложби, доказващи че фотографията е едновременно документалистика и изкуство, отразяващо времето. Дано Кева не се превърне в поредното сборище на сноби и декаденти, защото рамките на съвременния морал и изкуство са силно размити.

Вярата у българина

Спомням си как в моето детство, достъпът до катедралата Александър Невски бе ограничен. Имаше дебела верига на железните порти. Дали течеше ремонт, или правителството бе решило да я затвори за миряните, не знам.

Помня, че баща ми, като партиен член, се криеше по църковните празници. Прибягваше до черквите, или изобщо не влизаше в тях, да не го наклепат “другарите”. У дома имаше някоя друга икона и вярвам както при всяко семейство, където е имало религиозни традиции, скрит в шкаф от чуждите погледи, импровизиран иконостас.

След “промените” отвориха Александър Невски. За мен църквата е студена и изградена типично в руски стил. Въпреки това бях докоснат от сцени наблюдавани в нея. Сещам се и за случай при който майка се жалваше пред началник на РПУ, в което бяха били детето ѝ, вдигнало ръка срещу полицайка. Майката казваше “Защо не признавате, не вярвате ли в Господ?” а началникът отговаряше “Не знам, не съм Го виждал”.

Цялото това бездушие на повечето от хората в българското общество иде от липсата на вяра. Вяра в по-висша сила, управляваща човека. И как да има вяра и морал, след като десетилетия у нас е властвал по-силният? По-приспособяващият се. Този, който бяга от отговорност.

И сега, когато се сблъскам с дебелокожието на сънародниците, знам къде се коренят проблемите. Само и единствено когато земята под краката му се разклати, българинът се сеща за Бога. Дано да не е късно.

Пражка пролет

Винаги съм се питал какъв е проблемът на българското общество. Защо някои хора се чувстват и действат, сякаш са привилегировани. Защо когато бях малък за родителите на съученици, които имаха ръководни постове се говореше малко, а последните бяха отрупани със скъпи играчки и заминаха да живеят на Запад. Защо и сега в средите на културата и изкуството има хора, които са бездарни, но получават финансова подкрепа и сцена.

На 21-ви Август 1968 г., петстотинхилядна армия на Варшавския Договор навлиза на територията на Чехословакия. Тя иска да задуши реформите предприети в тази страна. Реформи, които целят идеологията на партията да добие човешки лик. Да се размият границите между номенклатурната върхушка и народа. Да се разпусне насилственият апарат на ДС и реализират идеите, за хуманизъм и равноправие, заложени във всяка насочена към индивида система.

Четейки “Пражка пролет” от Георги Марков горчиво осъзнаваме, че след Втората Световна война в България не е имало нито истински Комунизъм, нито Демокрация. Книгата отваря очите ни за период от време, в което са живели нашите родители. Разглежда събитията в Прага и развитието им десет години след това.

Корица на книгата „Пражка пролет“

« По-стари публикации По-нови публикации »