словесни проблясъци
Стихове
В мъката си изживях
частица от живота земен,
и дори да плаках – не роптах,
макар душата ми да диреше
покой.
О таз омразна пустота,
несподелени чувства –
нега по липсващите форми
нощем и устни, които
да разцъфват с целувка.
Тяло за което да треперя
и да вая с ръце и мисли
чужди, стягащи ума ми.
Самичък пътя си прокарвам,
към теб…
София 22.11.2008 г.
Търся пристан на разнебитения кораб
отломките – дъските свети,
един ковчег от Ноя –
от Адама даже.
О Боже люшкам се –
от трюма към кърмата,
но пристан не намирам.
Вълните чудни са
и с грохот, последните
надежди те удавят.
Ломят се причудливи форми
на някогашен, славен Кораб.
Морето на живота, Боже
погълна ни, докато търсехме ний Рая.
а в края на пътуването,
дори не съм го зърнал още …
София, 20.11.2008 г.
В памет на Рембо
и инспирирано от Наталия…
Душата ми се рее
иска с тебе да лети –
оградите да къса.
Носи се –
прекосяваща пространства,
след края – виждаща началото и
времето отлитащо…
Тя е дреха вееща се
с вятъра,
окрилена в мислите
от ноти изтъкана.
Политам отново
към простори чудни…
София 7.09.2008 г.
Задушаваща
самота се спуска
над Града.
На хоризонта –
индигова завеса
пада бавно,
свивайки избледнелите
цветове на дъгата.
В безбрежната Синева
затрептяват неуверено
една подир друга, Звезди…
Душата ми се къса
Боже –
на парчета
разлитащи се в безкрая
с песента на Ангели.
Господи,
летя към Бездна
обвита в мъглявина,
летя безбрежно –
нося се.
Изгарям в таз тъмна
пустош
под блясък
далечен и студен.
Изгарям мили Боже –
ще се разбия на хиляди парчета
и не ще остане нищо!
Може би частица
от менe ще даде живот
на една звезда. Не знам…
Оставям се на мислите
под Твоите криле могъщи
и летя – от минало към
Вечността.
София 31. 08. 2008г.
Мисля, в едно писмо, не може да се опише всичко
което ни вълнува, а в една среща –
обикновенно се премълчава.
Търся
по портите чукам –
„Дайте ми късче от Рая!“
Умолявам,
мъничко Щастие –
свито в залък на две и
налейте с Любов
да преглътна.
Вяра ми дайте
мили ми хора,
да продължа.
Знам че я има –
горе Високо
блести не една
а милиони, милиарди!
Моля, Хора с душа –
дайте ми малко Надежда,
в шепи да я сбера, да вървя…
– – –
…сив силует
потъващ
между светлината
на прозорци.
София 31. 08. 2008г.
Ще продължа
макар да ми е трудно.
Краката ме държат
и се нося,
с вдъхновение.
Да, продължавам!
Напук на всички – прах
в очите хвърлям,
на тез които ми се смеят.
. . .
Но гледам вас ви няма?!
Били сте просто
шепот –
поредната илюзия…
. . .
Дали вървя изобщо?
София, 31. 08. 2008г.
В заревото на утрото
човек може да направи
експеримент със себе си.
Като да се отдаде на
някои непознат
и да си тръгне,
отнасящ аромати на страст
със себе си.
Може и да отдаде сърцето си
само че вероятно ще отнесе
страдания.
София, Любов моя
колко много те обичам.
Из ъглите ти се прокрадват
истории – къде разказани,
къде премълчани.
Изживяна и копняна Любов,
понякога несподелена и търсена.
Дворове обрасли с мъх,
в които никой не влиза
с причудливи сенки ,
които само зърват и после забравят…
Павета превръщащи се
в бездушни блокчета бетон,
пеещи лири на тролеи –
хвърлящи сенки по таваните на стаите.
Театърът, Раковски – „Булевардът
на залеза“, Мостът на Въздишките
Альоша…
Където мина те вдъхвам,
всяка частица от тебе
живея – ти си моята Любов
вдъхновение, фея.
Най-мъдрата жена
която нявга съм срещал,
под чиито покров
нощем съм докосвал
нежно а сутрин
съм се будил с надежда.
Любов моя,
единствена,
неповторима
за теб сега пея…
София 30. 08. 2008 г.
© 2024 freebreeder
Тема от Норен Андерс — Обратно горе ↑