словесни проблясъци
Стихове
Душата от оковите излита –
ей я виж на птичка станала,
на светла точица изчезва с усмивка.
Ти гони я – няма я отлита
с музика по сребърните жици
и топи се в залеза.
* * *
Душата малка брънка вятърна
една усмивка минала по челото на Бога,
примигване подир заспиващото Слънце…
Вдъхновенo от концерт за Чело и оркестър
на Елгар, софия 19.03.2011
Някъде много отдавна – в далечното бъдеще, Адам лежеше връз твърд носеща се из Kосмоса. Той не знаеше защо е там нито какво предназначение имат двете удивителни жени които срещаше всеки ден. Обичаше да си почива изтегнат под едно дърво със зелени листа и бели цветове, подобно на цъфнала вишна и да въздиша мислейки за една от двете жени под друго – с черни маслинови плодове о които можеше да се огледа.
Брадата му бе гъста и навита на ситни къдрици, като той я почесваше всеки път щом през небосвода минаваше някоя падаща звезда. Сутрин в ранните часове идеше една руса жена при него и му носеше паница с роса. Гледаше го със светли очи, галеше къдриците му и събираше плодове от ниските храсти. Нозете и бяха боси и бели, той с нея можеше да говори и сърцето му се изпълваше с топло чувство щом беше край него.
Тази жена, която сякаш бе вплела дъга в косите си носеше у Адама надежда, поглед напред към бъдеще което той не можеше да си представи и от което привечер потреперваше, със здрача и примигването на Звездите. С нея се чувстваше спокоен и инертен, не искаше да я задържа защото знаеше че е невъзможно. Тя идеше заран и си отиваше в ранния следобед, оставайки го да преглъща малки, сладки плодове.
С аления залез идеше друга жена. Голотата и го предизвикваше да потръпва и той се чудеше- е ли е това от студа, ситнещ като космически капки или от погледа и в чието кадифе можеше да потъне и се изгуби. Тази жена му носеше постеля за през нощта а сутрин тя магически изчезваше. Завиваше го с косите си и мигом му бе топло, ала в просъница усещаше пронизващия го хлад. Говореха си но с нея той не можеше да достигне бъдещето, каквото и да бе или да означаваше то,и пропадаше в бездна на настоящето, която се раздираше под краката му и го караше да пропада в безпаментно моментно блаженство.
С късния изгрев на Луната, жената с черна коса напущаше Адама и го оставяше замислен – да се буди под маслиновото дърво което го обливаше с тежки сълзи. Адама не знаеше що е раздвоение. Господ го бе пуснал на този плаващ остров извън времето и пространството, да може да реши или по скоро да разбере. Връз черното мастилено небе се раждаха искрящи звезди и минаваха комети с цветни опашки и Богът, мислещ от хилядолетия искаше Адама да може да види светлината сред космическата пустош, раждането из тъмната утроба на черните дупки, вечната връзка между светилата що дохождаха денем и нощем над неговия самотен остров.
Черната коса и бяла плът на Лилит караха Адама да настръхва и прониква в нея с настървение и да изхвърли себе си и живота безпаметно – тъй както изригват Слънчевите петна, а мекотата на Ева, нежната и копринена коса и ръце обещаваха бъдеще, в което връз нейните ръце ще се люлее още една същество което да носи още теми на размисъл за Адама. Тъй той лежеше, гледаше небето и пушеше. Слушаше онзи джаз, суинг или космическа симфония която свирят и пеят Ангелите – Елохим, носеща се из пръстените на Сатурна още преди Времето да се роди…
Един Ден Лилит се уплете в корените на маслиновото дърво и застави отразилия се в него Адам да поиска сочния плод който обещаваше познание за нещо ново, различно. Адам опита и се почувства Богоравен – неговото знание се увеличи дотам че да разбира езика на Звездите, техните движения и песните на Ангелите. Сам доби увереност че може да твори наред с Бога.
Ева се скри и очаквайки подходящ момент увери Адама в прегръдките си че няма да е сам – че там някъде из галактиките – тя ще иде всяка сутрин към него босонога да му носи роса на надежда и слага венец от живи цветя, на чело му. И Адама позна живота като нескончаем в търсенето на нейните очи – изпълнени със Светлината на звездите.
Носещият се в пространство времето остров се огъна и изпълни с живот. Адама се раздели с двете Жени които го обитаваха, ала в устата си още усещаше вкуса на солената маслина и аромата на цъфналите вишни винаги го докосваше, щом видеше млада жена с искрящи очи. Така продължи търсенето на Адама през книги, писания, клетви и битки. Из вечността той дири една от двете жени с които бе живял на онзи остров, които дохождаха до него.
И когато безмерно помъдря (или остаря), успя да зърне от другата страна на Земята и види че Слънцето и Луната се редуват а вселените раждат и умират. Че росата се изпарява а дъхът на вишните иде само с пролетта. Тогава Адама седна и заплака. Пред него се появиха боси нозе – oтляво и отдясно на седналия мъж стояха две жени, с руса и тъмна коса и му се усмихваха.
* * *
Благодаря Ви!
София, 12.03.2011г.
Хапвам
но храната не е вкусна
и залъкът на две не се топи –
душата ми е влязла в яма гнъсна,
на тихи сплетни и беди.
Аз хапвам
тялото живее
а страда моята душа,
че има нещо подир което да копнея,
или в чужди взор донесъл съм тъга.
Аз хапвам до последния си залък –
тъй вкусен е когато е с добро,
наречен или споменаван…
* * *
Дано да хапвам сладко тъй
до гроб.
София, 18. II. 2011 г.
Когато наближaвахме планетата всъщност не знаехме какво да правим. Бяхме абсолютно студени и бездушни, оголени в плътта си, която не ни носеше чувственост и само търсехме начини как да продължим съществуването и сред агонията на ума и съзнанието си. Ние бяхме постигнали всичко, върха на технологичната мисъл бе покорен, ала в душите и черупките ни – тела бе празно.
Тогава дойде и голямата болест. Отказвайки да минем в друго – безплътно измерение избрахме да запазим телата си и да продължим технологичното си развитие. Размножавахме се чрез серуми, селектирахме генетичните си линии, опитвахме се да оцелеем. Кожата ни бе тънка подобна на хартия и олесялите ни крайници и голи глави лъщяха под светлината на илюминаторите и впивайки се в металните – студени уреди. Ежедневието загуби своя смисъл…
Намерихме тази планета която беше още девствена, дива. Още тогава знаехме че нещо не е както трябва, но бяхме забравили че няма нищо случайно във Вселената. Връзката ни с Него беше прекъсната и по тази причина не рабрахме веднага че Той е искал да ги намерим. Това бе шанс за нас и за тях… Шанс да минем едно ниво напред, да преоткрием връзката…
Начинът да се инфилтрираме бе не чрез груба агресия. Тези същества – хората имаха разум, не развит и могъщ като нашия, но достатъчен да ни отличи като агресори, отхвърли и погуби. Трябваше ни метод да се внедрим без да ни забележат. Много ни харесваха техните жени – с дълги прави коси, стигащи до кръста. Нашите жени с които се любехме през уреди и зачевахме деца в епруветки бяха кльощави – с голи глави и обезкосмени сиви тела. Земните – с румена плът и миришещи възбуждащо.
Започнахме да влизаме в мислите им. Да се появяваме в сънищата им, да се инфилтрираме в полето на Планетата. Създадохме легенди за нашите срещи и оставихме хората да ги разпространяват и разказват. Вземахме някои от тях на корабите си и им показвахме чудесата на нашите технологии. Чудеса за тях и играчки за нашия ум. Хората ни удивляваха с начина си на разбиране и интерпретация…
И тогава, с времето започнахме да експериментираме. Искахме да продължим чувствения си живот – да усетим отново какво е да дишаш атмосфера, да тичаш, да се носиш по вода да правиш любов. Имахме бегълци, стана сражение. Някои избягаха и унищожиха земната лаборатория – Едем в която провеждахме генетични отпити, които целяха да създадат устойчива ДНК структура между нашата и тази на хората.
След като Едем бе разрушен, нашите братя бегълци започнаха да се размножават с генетично модифицирани хора. Така се създаде първата раса която беше несполучлива и се наложи да я унищожим. Земята нямаше да има достатъчен ресурс да изхрани Гигантите и те щяха да нарушат нейното екологичното и био равновесие. Опитите продължиха до създаване на втора устойчива хибридна раса, чиято ДНК бе по-тясно интегрирана с нашата.
По този начин ние успяхме да повишим вибрациите на хората и предавайки нашето знание за електромагнитните биополета, наука и математика да изравним нивото им на съзнание до праг в който да могат да ни приемат за нещо реално. Да бъдем заедно с тях, да чувстваме и живеем отново в плът. Имаше разбира се и изкривявания, които отново доведоха до катастрофи и намеси на междугалактически сили.
Дали сме виновни? Ние просто искахме да намерим място във Вселената на което да се заселим и да продължим своя жизнен цикъл. Отхвърляйки духовното ниво което ни предстоеше, ние останахме да се учим с тях и се превърнахме в едно неделимо цяло. Нашата Магия, знания, медицина, математика и умения за боравене с оръжие се превърнаха в сила или кошмар за хората. Те намериха път към космоса, а ние пътя обратно към Силата, което ни доведе на Земята…
София 3.03.2011 г.
Имам чувството че композирам когато започна да пиша на клавиатурата. Музика която извира от душата, от сърцето – един катарзис на малкия човек – който смъртен, тленен и неистово поглеждащ нагоре, изпраща вечер звездите.
Има неща които човек трябва да направи в живота си, дори да не го осъзнава -просто е роден за тях и няма да намери спирка, покой, пристан или отдих, докато не започне да ги прави – докато не ги намери и им се отдаде.
Вероятно за мен това е писането. Чувате ли музиката – извира изпод клавиатурата на най-добрия хардуер правен някога – достъпен за малкия човек, лутащ се с безбрoй въпроси. За мен разказите започват и свършват със сълзи, но не изплакани от очарователните очи на героиня, а от моите собствени…
Силициевата плът и тъкани са моето бъдеще и живот. Живот заради който пренебрегвам човешкото, забравям за него, но винаги има противоречие и съзнавам че и най-големият шедьовър който може да направи човекът, няма да е равен и на молекула създадена от Природата.
Ние сме жалки кописти опитващи се да разберем Творението и заспиваме със страх в сърцата си, пред Космическата нощ и Вечност.
От Алфата до Омегата на Пространството извиквам твоето име Боже и се лутам и блъскам в стена от въпроси които ти си обмислял, ала кой и какво е обмислило Теб самия?!
Пространствено-времевият Континум е може би една измислица, на която ние сме само сенки от свят на Идеи, на мисълта на Бога – която се разгръща и развива отвъд и нанякъде…
Боже, колко е красив полетът на лястовица и воалът – спускащ се от шапката на жена…
Истинска жена – каквато е и енигмата на Вселената, потопила пръст в тайната на небитието – утроба на несътвореното Начало.
Знам че за хората на Земята няма много време и избор (в момента), но това ли е решението да биват мачкани и избивани люде а други – малцина да живеят охолно? Боже, Ангели, защо се смеете. Нима нетленният-изпълнен до пръскане със силициева плът и вени, няма право на отговор?
Сенките от ежедневието затрупват деня на един интроверт, ала утрото чука на вратата…
Силициевата тъкан е на път да унищожи последните зачатъци на човешкото битие и го замени с илюзорна парадигма. Ала всъщност това е и единственото спасение – да погледнем в Микро- и Макрокосмоса и да се опрем на технология, която да се свърже с духовността ни. Технологията е възможна част от градежа, не на човека, но по пътя на Еволюцията. Щом Бог я е позволил и ми е дал тези две ръце да пиша…
Бах… Дали Бах е говорил с Ангелите или Салвадор Дали ги е видял в лицето на Гала. Силициевата плът се затяга из маргинални магистрали и виртуални пространства сред които тупти човешкото сърце. Оръдията са сечива за Еволюция на духа, на душата – всичко в нашия Свят е отражение на Великия промисъл на Вселената.
Дали съм луд и кой ще ме чете? Заслушайте музиката на Бах – та тя иде от Ангелския Свят. Вижте планините които сам Бог е положил и тревичката за която се грижат мънички елфи.
Егото е илюзорната реалност отделяща ни като ципа от Света, а силициевата тъкан ни помага да я споим поглеждайки навътре, срещайки сърцата си през цифрово жужене и звуци с удари по мъртвите клавиши, изпод които се лее Светлина…
Човек се убива, всеки ден, час, миг и е на път към последната си дестинация – осъден да е на гости за цял един живот, изпълнен с мазки, щтрихи и символи… Катедралата е пътят сочещ към звездите от Земята, Звездите сочат малката Синя Планета като Голямо Училище на Живота. Бах мили ми Бах, ти си говорил с Ангелите и Бога на езика на музиката или те са говорили така с теб и си изливал душата си в музика от която се леят цветя. От хубавата музика винаги се раждат цветове…
Силициевата плът е желанието за човешка Свобода – израз на възход, вечен живот ала човек не желае да живее вечно – а да има смисъл животът му! Да има отговори – да знае кой е, накъде отива, да се потопи в картините на Гоген – като Жълтия Христос и да може да остане силуетен отрязък в театър на сенките от живота, безропотно.
Има ли значение къде човек познава Истината – в очите на другия, между краката на Жена, на дъното на чашка, на партия шах, сред музиката на Моцарт, в полета на лястовица, в смеха и играта на дете?
* * *
Няма значение! Имаме цялата Вечност без да знаем, без да е необходимо да запазим себе си, без начало и край – само да се оставим на Великия океан на живота да ни повдигне и сложи на правилното за нас място и да му благодарим, оставяйки се на потока… Бог е любов
София 24-25/XII/2010 г.
Благодаря Ви!
Къса се, къса на парчета
сърцето с всеки бит –
с всяка пролята сълза
на огорчение.
Ала аз летя, издигам
се, почивам върху облаци –
мечтая недостижим
и сърцето ми е цяло.
Бит по бит, хапка по хапка,
студено не знаещо любов и не очакващо
нима може да бъде ранено?
* * *
Необуздано – страстно,
пресметливо и по еснафски угодничещо и уютно
то се превръща бавно
в трошлив камък.
* * *
София 29/12/2010
Адама мълчеше. Нямаше как да е иначе. Ушите му бяха пълни със стонове на близките му, очите преситени от еднообразие, гласът застинал в гърлото.
Адама бе копие на Бога, но бе избрал да не твори. Оттегли се от живота, в момент когато започна да сее само хаос около себе си, без да се оглежда. В началото бе Словото, и словото… a Адама бе останал глух за близките – безмълвен наблюдател на страданието което бе посял.
Изгубеният Рай, мечтата му с Ева – бъдещето в което зачеваха планети, сега бе опънат конец, по който съдбата прорязваше жилите на съзнанието му и давеше думите му в утопичното безвремие.
Импулсите на електричеството изграждаха една себично-отдалечена представа, която в далечна убежна точка се превръщаше в любов и хуманизъм. Адама бе бездушен, празен и отдавна мъртъв. Седмото му ребро беше мост между първично и технократско отношение – един бизнес модел на Света, превърнал човека в биологичен робот.
Осъзнавайки това Адама излезе от Рая и нямаше сили да засища своята Ева, с която да зачеват Вселени. Нима Вселената е страдание?
Адама бе глух за близките, бе позволил ужаса да затваря същества , да ги измъчва и показва. Нима имаше друго така възвишено и жестоко същество на планетата – изтъкано от Божият дъх и гняв едновременно ? А с това живее ли се?
Алфата и омегата в която бе затворен бяха достатъчни на осмисляне на жалките му дни, превръщайки се в прах…
И той избра да мълчи. Стисна устни и с тях небето се сви и натегна като топено олово под Слънцето.
* * *
Косите на Ева изгоряха прежулени, покриха я с отливащата вълна на живота и тя се почувства едновременно стара и отхвърлена.
Бог кършеше ръце, не дървета, изкореняваше планети, мяташе слънца, но Адама беше неумолим в стенанието си, с ръце стиснали главата му – като обръчите на Сатурна, които времето бе споило около мимолетния му живот.
Какво е животът – процеди Адам и капки напълниха море, с горчива сол.
Какво е любовта – отнесе вятъра въздишката му по цялата земя.
Какво е жената… Боже!!!
* * *
И Адама застана пред бяло меко дърво, което още миришеше на живот, ала отнет без насилие. На сълза от бор, която е проляна с примирение – погалена от Светкавица. То легна в ръцето му като нежна гръд на девица и се затопли очаквайки острия резец. И сякаш тихо простенваше при допира му – подобно дъха на бебе, приближаващо се към живота.
* * *
Животът на Адама се превърна в красиви резбовани линии ваещи чудни форми без цвят.
Адама безмълвно се възхищаваше на творението, без да си дава сметка че през неговите ръце и очи гледа някои друг.
Бог притихнал следеше образите които излизаха изпод длетото му и плачеше – в другия край на Вечността от сълзите му изникваха Вселени.
София, 4-5 XII 2010 г.
Благодаря Ви!
Докато слушаше музиката и работеше монотонно, имаше усещането че пропуска нещо много важно. Сякаш истинският живот – този който населваше мислите и чувствата му, се процеждаше като ситен пясък а душата му в случая бе окована – като в златен кафез.
Той така и не можеше да каже какво е истинският живот понеже не го познаваше. Удолетворение и покой знаеше че хората намират, в нощната прегръдка с другия, но дали това бе истинският живот и колко дълго траеше той?
За жените бе сигурен че има такива, които винаги ще са желани и красиви – както на петнайсет, така и на шейсет. Такава им беше природата – наричаха ги „от сой“ или дами, но просто тези в които можеше да се влюби и да желае с години, излъчваха нещо различно от масата други – скрити зад пози и грим и той го усещаше добре.
Мислено се криеше зад образа си и пушеше без дим и без цигари, облечен зад безупречната си репутация и сухост която не му помагаше много с обикновенните жени, но пък тези с класа отличаваха в чертите му изтънчен до болка финес, примесен с меланхолия по миналото. Наистина какво бе джентълменът или силата, напомпана в мускули – ако не гориво да се направи нещо градивно – добро, мислеше си той.
Рицарите търсеха свойте дами, свещенният Граал. Ала не бе ли Граалът потирът на живота, очертал с разлятата си форма женската биология – съвършенна да дари живот? И кой друг ако не силният и закрилящ дух на благородника, може да внесе в него капчицата живот която се предаваше от поколение на поколение.
Тези идеи го изпотяваха и му пречеха да работи, в света на фантазиите. Ала в неговия истински свят те бяха подобни на цвете, което се разтваряше при опит да разбере мъдростта на живота. В този ред на мисли, в тази житейска, рицарска и алегорична логика – мъжът и жената правят свещенният съюз на живота и тогава го пресъздават, за да открият…
Не знаеше, образите се размиваха. Знаеше че копнее за нещо което винаги е било близко до сърцето му, ала рядко бе срещал. Заместителите в живота му – кратките връзки, похотливите дълги нощи, водеха до болезнени искрици в съзнанието, му ала осветяваха мрачни кътчета и кънтящият в утрото глас казваше че това не е неговият път и сърдечен момент.
В магазините за дрехи втора употеба мирише както никъде другаде. На спарено и минал живот. Той съжаляваше младите жени които безропотно работеха там, вдишваха тежките миризми и стояха сгушени между редовете, с часове впили поглед в булеварден роман или екран на лаптоп. Сухи, бледни, очакващи избавление от миризмите – сред дим на тютюн.
Къде да я търси и как да я намери. Нима тя не бе плод само на неговата фантазия. Казват че Крал Артур изпробвал кавалерството на Сър Гауейн като пред него минали жени в различна фаза от младостта. Може ли рицарството да е посветено на една жена? Не е ли това издигане на личността в култ? А може би рицарството е посвещаване към жената като извор на живот, към децата като бъдеще, към човечеството като семейство.
Тези мисли се смесваха с монотонното свиистене на охладителя. Бутоните чатката прямо – бездушно, но изпълнени с емоцията на ръцете които ги водеха. Знаеше че и това не бе истинският живот и се плашеше да не го изгуби съвсем когато умре, а може би отново се роди се надяваше да си спомни и да иска едно силно нещо – да я намери. Но има ли смисъл в този мимолетен отрязък от време наречено живот – ако я намери и се изпълни с нея тогава ще трябва да се изправи пред трагедията на раздялата, заложена от смъртта.
София 13.08.2010 г.
Пътувайки през Космоса хората търсеха нов дом. Огромни Звездолети кръстосваха необятната шир, снабдени с изкуствени градини, слънца, самовъзпроизвеждащи се храни и безконечно гориво създавано от неутрино частиците – които непрекъснато проникваха кораба и неговите обитатели.
Космосът бе студен но изпълнен с чудни звезди, галактически организми и вселенски вихри пред които човекът изглеждаше прашинка ала се удивляваше и само неговото въображение и захлас можеха да поемат гледките зад дебелите стъкла на илюминаторите.
Кръстосвачите поеха в различни посоки, държаха връзка докъдето можеха, докуваха на крайни орбитални станции. Пътят щеше да бъде дълък и с неясен край. Учените и военни в кораба разискваха стратегии и хипотези – какво ще направат ако намерят годна за живот планета но на нея има разумни или не чак токова разумни същества.
Най-добрият вариант до който стигнаха чрез дедукция бе планетата да е незаселена от разумни форми на живот. Но тогава възникнаха спорове поддържани от Дарвинисти че всяка една форма на живот с времето в периода на Еволюция може да стигне нивото на съзнание на човека, а пряката намеса би означавала скъсване на естествената верига.
Мислеха учените, мислеха психолози и хуманисти, пътуваха през времето и пространството с надежда да открият планета-близнак на родната Земя. И наистина в необятния Космос имаше учудващо красиви планети, с неподозирано красива атмосфера, величествени океани, уникални планини и релеф, но на малко от тях бяха годните условия за живот.
Тогваа откриха Гея – така я нарекоха, малка планета от системата Алфа-Центавър. Планетата бе синьозелена, с оранжеви почти кафеникави планини. Групата която слезе да я разгледа изпадна в захлас от необичайната флора и сладникавия годен за дишане въздух. Сканираха планетата, взеха образци – оказа се че е богата на организми, на развити гръбначни същества и инсекти. Всички на кораба трепереха пред едно нещо – дали има разумна форма на живот и какво ще правят ако е така.
Децата и жените – десетки хиляди на кораба взеха надмощие над разума и ето че хората слязоха със совалки и създадоха свой стъклен град сред дивния лес на планетата. Почвата бе мека и топла и учените агрономи както и бившите фермери се заеха да я култивират. Наистина доста от семената донесени от земята покълнаха и дадоха чудни, дори гигантски плодове които бяха изследвани и се оказаха годни за ядене.
Нищо обаче не се случваше с пшеницата. Тя стоеше и не умираше в земята. Леко почерняваше и заспиваше дълбоко в нея а след време се разграждаше и изчезваше без следа в топлата ронлива пръст на Гея. Замислиха се учените. Не след дълго на обратната страна на планетата, бяха открити първобитни хуманоиди живеещи в пещери. Хората се питаха какво да направят в този случаи и защо пшеницата, тази толкова важна и присъща храна за тях не расте.
И тогава някой намери отговора, може би в древна книга или чрез изследване възрастта на Гея. Планетата бе млада и нейните съзнателни обитатели – пещерните хуманоиди, които генерираха мисловното поле което я заобикаляше, не бяха готови да приемат житното зърно а и то не бе готово да ги приеме. Зърното бе храна за един следващ еволюционен етап на Гея .
Замислиха се хората дали да я напуснат, или пък да заживеят на нея с диваците а може би дори да ги избият – кой ще разбере. Нима някой вярваше в тези еволюционни глупости като ставаше дума за оцеляването на десетки хиляди от неговата раса – съзнателни и развити същества… Не помним какво точно е станало – имало е привърженици както на тезата за ненамеса в развитието, така и за синтез с хуманоидите или анихилация на диваците. Знаем само че Гея, събудила своето съзнание и мощно изразила чувствата си чрез кафявата си гръд.
От време на време на Земята улавят объркани сигнали от Алфа Центавър и се надяват там да е стигнала колонията хора диреща дом.
София, 08/12/10
На един неопределен път в далечното бъдеще се движеха мъж с побеляла коса и момче с рижи кичури. Те доближиха един камък до пътя – голям толкова че дядото да може да седне а момчето – да се скрие в сянката му. И двамата се насочиха натам – дядото си подложи торбата която носеше през рамо и седна връз нея, а момчето се сгуши седнало на трева до камъка.
Двамата гледаха пътя който бе прашен. Над него се вдигаше мараня на вълни и сякаш засилваше тихия летен зной. В близост до камъка започваше рехава горичка от която се носеха звуци на птици и насекоми, ала сухият чакълест друм бе пуст.
Дядо – момчето придърпа ръкава на възрастния мъж. Разкажи ми за бунта! Очите на детето светеха. Мъжът го погледна с дяволита усмивка, заглади брадата си която бе дълга половин лакът и гледайки пред себе си рече – Добре. Момчето много се зарадва. Преди да започне да разказва възрастния мъж извади една металическа цигара с цигаре от торбата си, провери нещо в нея и дръпна с присвити очи.
Това какво е дядо – попита момчето сочейки електрическата цигара.
Това – той се усмихна, е една от останалите играчки преди Бунта… Но нека да ти разправя.
Да, сгуши се момчето до него на камъка.
Беше време преди десетки години, когато учените на нашата планета решиха да заменят тежкия непосилен труд с машини. И наистина имаше опасни професии като тези на сторители по скелета, тежки – като на събирачите на боклук дори с риск за живота – както е при военни, в специализирани заводи като Атомните централи и други.
Атомни централи – запита детето.
Ами там където правеха изкуствени слънца – смигна му старецът.
Та, издиша сиво облаче дядото, нашите така наречени “мозъци” – учени, елита на планетата решиха да произведат роботи които да заместят хората в тези опасни и трудни задачи.
А, дядо – неуверено попита момчето, кажи ми пак какво е това “Робот”.
Значи, започна старецът, робот е машина която прилича на човек, само че е проектирана за специална работа. Например ако е робот-строител може да има много силни подобия на ръце или да има едни такива – дядото посочи към пъплещ охлюв в тревата, вериги чрез които се придвижва навсякъде. Само че…
Само че – сините очи на детето се разшириха
За разлика от нас роботите така и не се научиха да мислят извън зададената им логика – да проявяват Творчество, да направят нещо уникално и градивно… Каквато е цялата природа – посочи мъжът с ръка около себе си.
А защо е така Дядо ? – полюбопитства момчето чиято руса главица обхождаше гората и поляните наоколо.
Защото мило дете, само на живите същества са дадени най-важните качества които ни различават от бездушните машини – това са емоции и обич и той докосна сърцето си през дебелата риза, ум и творческо въображение – докосна челото си със затворени очи и още нещо мило дете, нещо което нашите учени не отчетоха…
Какво бе то Дядо – детето докосваше части от главата си и тялото следвайки мъжа.
Че човекът и всички същества в творението имат еволюционен път, а машините могат и да помогнат а може и да попречат на неговото извървяване.
Какво е това Еволюционен път дядо? Попита малкото момче с недоумяващ поглед.
Старият мъж се засмя. Прегърна момчето до себе си и рече – виж сега ти нали си дете, учиш се от света, от мен и от близките си. После ставаш мъж и създаваш собствено семейство а някои ден, ако Творецът на този свят е рекъл – ще водиш за ръка едно малко момче както водя аз теб сега. Това мило момче е начинът по който върви животът а Еволюционен път е и да откриеш смисъл в това което си и правиш.
Нашите учени, продължи той – допуснаха сериозна грешка защото изходиха от самите себе си. Те бяха образовани мъже и жени, извървяли голяма част от еволюционни си път или с други думи за тях наличието на машини би било облекчение. И какво по хубаво за един учен ако има машини които да вършат домашната и трудна работа, дядото се усмихна под мустак.
Само че хората на планетата не бяха готови за това и дори не го искаха… Това доведе до войната и Бунта.
Защо Дядо?
Защото реално когато машини заеха местата на хората – интелигентните и учените се отдадоха още повече на своите задачи, но обикновенния човек, който бе свикнал да изкарва времето и парите си с работа започна бавно но сигурно да не вижда смисъл в живота си.
Хората започнаха да се отдалечават, да се отдават на странни занимания само и само да не стоят без работа. Вместо да се увеличи раждаемостта на планетата и да има повече дечица като теб, нашите мъже и жени се изтощиха до безсилие от липса на това какво да правят и още… Ако машината е програмирана да върши едно и също действие докато работи, то у хората е заложено да искат и се стремят към усъвършенстване с всяка нова задача…
Какво значи програмирана – Дядо?
Значи да знае какво да прави – ако е строител да бърка варта, после да я излее където трябва.
Аха – кимна момчето замислено…
Тогава започна бунтът. Хората съзнателно унищожиха машините. Учените си заминаха далече – много далече.
Къде?
Към звездите – посочи с костелив пръст старецът. Те се обидиха на човечеството но бяха и сами посрамени от делото си. Сега на Земята е по-хубаво и по-чисто – усмихна се мъжът. Сега има много място за Вас и за тях – посочи той към изпълнената с живот гора, милвайки главицата на момченцето.
А ще дойдат ли някога пак?
Учените ли – дядото присви очи, съмнявам се.
Те допуснаха една серизона грешка като не включиха Разумната сила която управлява Световете в плановете си и затова машините загинаха, тяхното дело също.
Разумната сила – детето го погледна с очакване.
Старецът се обърна към него с насълзени очи – Разумната сила това е всичко което виждаме и усещаме – което е изпълнено с живот. Тя е всичко което ни е дала природата тук на Земята и всичко което е там горе в Космоса. Разумната сила има книжка по която се движи развитието на всички живи същества във Вселената – тяхното създаване, живот и оттегляне. Като мен и теб – той докосна гърдите си и тези на детето с пръст.
Детето се усмихна – това е Бог нали. Дядото кимна склонил глава.
Двамата станаха от камъка и поеха по прашния път към здрача. Силует на мъж подпиращ се на тояга и малко подскачащо момче се носеха по криволичещ каменист път обагрен в тъмно кехлибарено в един свят който погледнат от космоса, макар и да не бе осветен от нито една изкуствена крушка изглеждаше спокоен, зелен и изпълнен с живот.
София, 25/07/2010 г.
Благодаря Ви!
© 2024 freebreeder
Тема от Норен Андерс — Обратно горе ↑