freebreeder

словесни проблясъци

Category: сценични (page 1 of 3)

опити за създаване на сценични проблясъци

Хапчето – посвещава се на Денидъч

Видя го как лежи на каменната повърхност и сякаш я очаква. Беше в блистер за четири хапчета, като бе останало самичко в края на целофана. Привличаше я и изкушаваше неумолимо. Тя протегна мислено ръка. Водата шуртеше и пaрите и я обвиваха. Пластмасата на бутилка някъде пропукваше, оставяйки път на жизнената течност, която се вливаше в бездушното ú и миризливо гърло.

Представи си как го поглъща и че Светът се променя. Как всичките стени, рамки и форми около нея се сгромолясват и размиват в светлинни очертания и започват да шептят. Почувства се уморена. Отдавна бе искала това да се случи, а тази среща ставаше в един късен етап от живота и  но може ли такъв момент да бъде измерен с време или думи, питаше се тя.

Ръката и потрепери, устните и облизаха грапавата и горчива повърхност на хапчето. Замисли се и си представи как говори с Него – с Другия, който винаги оставаше далечен докато беше с нея и толкова близо или изглеждащ иначе, когато го разглеждаше вътре в себе си. Беше уморена от това непрекъснато лутане навътре-навън и се чудеше какъв наистина е Той – този от представите и  или този чиито очи отбягваше, защото се смееха и смилаха на прах – същите тези представи.

Мислеше си че в живота ще е много хубаво да Го намери, ала се боеше че след като го стори няма да може да понесе да Го загуби. Да загуби една интегрирана частица от себе си – Него. Ала хапчето и обещаваше размиване с всички и Цялото и тя можеше да го открие – Него, смехът му, тези живи очи навсякъде където и в когото, или каквото погледне.

Ала тогава всичко е безсмислено кънтеше в ума и.

Ръката на каменното божество простряла се над живите води и се струваше поза, звездите се смееха над нея и я караха да се загръща все повече в тънко прилепналия о нея кожух. Една втора миризлива кожа, която тя знаеше – е грешно свалена от гърба на нейните братя. Защото хапчето говореше и разкриваше как тя самата има копита, пасе, говори и вие с кучетата че има душа на дива антилопа, която мъжете преследват.

Погълна го. Пред нея небосводът се разтвори, почувства се лека и започна да се издига нагоре към тъмното – осеяно с примигващи звезди, небе. Видя дъха си, който топъл оставаше зад нея и зърна стотиците издължени и учудени лица, посивели и потънали в пaрите на чешмите, които мълчаливо я обвиняваха, а когато започнаха да се разкривяват, тя вече беше твърде далече за да ги чуе.

Усетила се свободна, тя разпери ръце. Около нея бяха галактики и звезди – едни чудни вихри в мастилена тишина, фойерверк от който потръпваше. Не беше студено нито толкова самотно. Там на фона на звездите, сред праха на галактиките се появи Неговото лице. Колко време беше очаквала да го види и сега си позволи да го погледне. А то бе просто едно красиво, младо лице с две звезди за очи, чиято коса се вихреше в мъглявини. Тогава тя също се усмихна.

Усети топлината в тялото си и гореща вода стичаща се по ръцете.  Разбра че представата отвътре – се среща с погледа срещу нея и това толкова я изпълни, че заплака. Земята под нея бе синкава плът-гъба, която поемаше обливащите я топли води и сълзи, стичащи се надолу като невидим водопад. Тя приглади дългите си мокри коси и се усмихна – никога не се бе чувствала толкова щастлива.

* * *

Жената намести капачката на пластмасовото шише върху бликащата отвътре вода и с рязко движение го извади от мозаичното легло. Хвърли последен поглед към парченцето блистер в което стоеше Хапчето и го остави с усмивка. Пожела да бъде взето от следващия който дойде да точи вода и тръгна със ситни бодри крачки, загръщайки се в малкия прилепнал кожух и цветна забрадка.

София, 3.III.2011 г.

Kратки мисли за изкуството…

Изкуството е да се живее, не то е мазилката която виждаш когато се сетиш да погледнеш нагоре. Песента на клавишите, кривата на дъгите, не истинската дъга която виждаш през стъклен покрив над града…

Изкуството е дъха на свежа природа който усещаш да се пропива в тялото ти. Изкуството е навсякъде – във всяка линия, милиметър, прашинка лъч светлина. Мога ли да разруша нещо, имам ли право в свят, в който съм гостенин и наблюдавам играта на формите, които Творецът подрежда – като кубчета пред бебе?

Манолов мислеше така и вървеше с наклоненото си борсалино, което имаше дупки. Снимаше с очи, просеше милостта на хората, гледаше в стрехите които се рушаха и в моминските пазви без свян и ако съжаляваше за нещо в този живот, бе че все още не се е научил да свири на саксофон,

А искаше толкова много – да пие горещо кафе, да се къпе във фонтан с включени лампи, да пее на площада, да каже на всички политици че са маскари публично … макар че нямаше да се засрамят.

Нима той знаеше какво е срам? Срам е да ти обърнат гръб мислеше, да не спазиш обещание пред приятел, да се провалиш в леглото до жена… Не протърканите обувки, не острия мирис на мъж който се носеше от къдравите му мишци. Срамът е в поглед който не може да види красивото в живота…

Манолов вършеше а улицата – сива и монотонна се виеше, предоставяйки на очите му чудни картини, на които би завидял един Салгадо, не един Рембранд, би се възхитил Ван Гог, а Бог само би се усмихнал…

Манолов се вглеждаше в очите на хората и се хранеше от усмивките им, вдъхновяваше се от застиналите в безвремие задни дворове с мирис на здравец, застиваше  пред картини и с умиление плачеше и се къпеше под дъгата.

Ала животът му бе суров и безметежен. Очукан той вървеше и само крахът и спирка в метализирана стена, щяха да запазят чудните спомени на един толкова пъстър живот, невъзможен за книга – защото нямаше как да се чете, ако читателите имат душа.

И Манолов го знаеше, знаеше го и Светът – затова хем го искаше хем не. Не го пускаше да си отиде но го оставяше и да се мъчи. Само Бог и катериците, тревата която се огъваше под изцапаните му дрехи и приютяваше с бутилката , го водеха към утопичното блаженство, но то бе мимолетно.

Манолов знаеше че светът е нещо повече и застиваше пред детските игри и усмивки. Просълзяваше се минавайки покрай площадките за игра и се надяваше че в бъдещето има надежда за човека. За себе си я бе отдавна загубил макар и да имаше симпатиите на хората, молива зад ухото си, щастливия номер на бинго, прозореца на небето над главата си…

Вечер градът заспиваше и прозорците угасваха като далечни свещи запалени за нечии молебен. Там някъде в безбрежното поле се носеше джазът на бриза, виенето из улуците, стенанието на луната – която е осъдена да свети разделена от Слънцето нощем

и Манолов изпращаше деня с мисълта че свири на саксофон.

* * *

Когато го намериха вкочанен под куп вестници, очите му бяха застинали с усмивка и в тях още можеше да се види отражение

на дъга и прокрадващия се по бръчиците дъжд…

* *  *

София 5/12/2010

Благодаря Ви!

Бунтът

На един неопределен път в далечното бъдеще се движеха мъж с побеляла коса и момче с рижи кичури. Те доближиха един камък до пътя – голям толкова че дядото да може да седне а момчето – да се скрие в сянката му. И двамата се насочиха натам – дядото си подложи торбата която носеше през рамо и седна връз нея, а момчето се сгуши седнало на трева до камъка.

Двамата гледаха пътя който бе прашен. Над него се вдигаше мараня на вълни и сякаш засилваше тихия летен зной. В близост до камъка започваше рехава горичка от която се носеха звуци на птици и насекоми, ала сухият чакълест друм бе пуст.

Дядо – момчето придърпа ръкава на възрастния мъж. Разкажи ми за бунта! Очите на детето светеха. Мъжът го погледна с дяволита усмивка, заглади брадата си която бе дълга половин лакът и гледайки пред себе си рече – Добре. Момчето много се зарадва. Преди да започне да разказва възрастния мъж извади една металическа цигара с цигаре от торбата си, провери нещо в нея и дръпна с присвити очи.

Това какво е дядо – попита момчето сочейки електрическата цигара.

Това – той се усмихна, е една от останалите играчки преди Бунта… Но нека да ти разправя.

Да, сгуши се момчето до него на камъка.

Беше време преди десетки години, когато учените на нашата планета решиха да заменят тежкия непосилен труд с машини. И наистина имаше опасни професии като тези на сторители по скелета, тежки – като на събирачите на боклук дори с риск за живота – както е при военни, в специализирани заводи като Атомните централи и други.

Атомни централи – запита детето.

Ами там където правеха изкуствени слънца – смигна му старецът.

Та, издиша сиво облаче дядото, нашите така наречени “мозъци” – учени, елита на планетата решиха да произведат роботи които да заместят хората в тези опасни и трудни задачи.

А, дядо – неуверено попита момчето, кажи ми пак какво е това “Робот”.

Значи, започна старецът, робот е машина която прилича на човек, само че е проектирана за специална работа. Например ако е робот-строител може да има много силни подобия на ръце или да има едни такива – дядото посочи към пъплещ охлюв в тревата, вериги чрез които се придвижва навсякъде. Само че…

Само че – сините очи на детето се разшириха

За разлика от нас роботите така и не се научиха да мислят извън зададената им логика – да проявяват Творчество, да направят нещо уникално и градивно… Каквато е цялата природа – посочи мъжът с ръка около себе си.

А защо е така Дядо ? – полюбопитства момчето чиято руса главица обхождаше гората и поляните наоколо.

Защото мило дете, само на живите същества са дадени най-важните качества които ни различават от бездушните машини – това са емоции и обич и той докосна сърцето си през дебелата риза, ум и творческо въображение – докосна челото си със затворени очи и още нещо мило дете, нещо което нашите учени не отчетоха…

Какво бе то Дядо – детето докосваше части от главата си и тялото следвайки мъжа.

Че човекът и всички същества в творението имат еволюционен път, а машините могат и да помогнат а може и да попречат на неговото извървяване.

Какво е това Еволюционен път дядо? Попита малкото момче с недоумяващ поглед.

Старият мъж се засмя. Прегърна момчето до себе си и рече – виж сега ти нали си дете, учиш се от света, от мен и от близките си. После ставаш мъж и създаваш собствено семейство а някои ден, ако Творецът на този свят е рекъл – ще водиш за ръка едно малко момче както водя аз теб сега. Това мило момче е начинът по който върви животът а Еволюционен път е и да откриеш смисъл в това което си и правиш.

Нашите учени, продължи той – допуснаха сериозна грешка защото изходиха от самите себе си. Те бяха образовани мъже и жени, извървяли голяма част от еволюционни си път или с други думи за тях наличието на машини би било облекчение. И какво по хубаво за един учен ако има машини които да вършат домашната и трудна работа, дядото се усмихна под мустак.

Само че хората на планетата не бяха готови за това и дори не го искаха… Това доведе до войната и Бунта.

Защо Дядо?

Защото реално когато машини заеха местата на хората – интелигентните и учените се отдадоха още повече на своите задачи, но обикновенния човек, който бе свикнал да изкарва времето и парите си с работа започна бавно но сигурно да не вижда смисъл в живота си.

Хората започнаха да се отдалечават, да се отдават на странни занимания само и само да не стоят без работа. Вместо да се увеличи раждаемостта на планетата и да има повече дечица като теб, нашите мъже и жени се изтощиха до безсилие от липса на това какво да правят и още… Ако машината е програмирана да върши едно и също действие докато работи, то у хората е заложено да искат и се стремят към усъвършенстване с всяка нова задача…

Какво значи програмирана – Дядо?

Значи да знае какво да прави – ако е строител да бърка варта, после да я излее където трябва.

Аха – кимна момчето замислено…

Тогава започна бунтът. Хората съзнателно унищожиха машините. Учените си заминаха далече – много далече.

Къде?

Към звездите – посочи с костелив пръст старецът. Те се обидиха на човечеството но бяха и сами посрамени от делото си. Сега на Земята е по-хубаво и по-чисто – усмихна се мъжът. Сега има много място за Вас и за тях – посочи той към изпълнената с живот гора, милвайки главицата на момченцето.

А ще дойдат ли някога пак?

Учените ли – дядото присви очи, съмнявам се.

Те допуснаха една серизона грешка като не включиха Разумната сила която управлява Световете в плановете си и затова машините загинаха, тяхното дело също.

Разумната сила – детето го погледна с очакване.

Старецът се обърна към него с насълзени очи – Разумната сила това е всичко което виждаме и усещаме – което е изпълнено с живот. Тя е всичко което ни е дала природата тук на Земята и всичко което е там горе в Космоса. Разумната сила има книжка по която се движи развитието на всички живи същества във Вселената – тяхното създаване, живот и оттегляне. Като мен и теб – той докосна гърдите си и тези на детето с пръст.

Детето се усмихна – това е Бог нали. Дядото кимна склонил глава.

Двамата станаха от камъка и поеха по прашния път към здрача. Силует на мъж подпиращ се на тояга и малко подскачащо момче се носеха по криволичещ каменист път обагрен в тъмно кехлибарено в един свят който погледнат от космоса, макар и да не бе осветен от нито една изкуствена крушка изглеждаше спокоен, зелен и изпълнен с живот.
София, 25/07/2010 г.

Благодаря Ви!

Женски Приказки

Терасата даваше възможност изкачващите се по широките стъпала посетитли да бъдат разглеждани безсрамно. Точно затова и седнаха на онази маса, която откриваше гледка към фоайето, стълбището, бара и дори част от импровизирания дансинг. Обичаха да идват на това място и да говорят за мъже, просто да говорят – сякаш беше по интригуващо отколкото да правят каквото и да е било други

Конте, не сноб. Снобите миришат остро на спарена пот – на работохолици които си мислят че в работата им се заключва всичко. Ти какви предпочиташ?

Никакви – тя отпи от чашата и прихнаха да се смеят.

Контетата, продължи тънката жена с права черна коса, са с кисела миризма, използват остър парфюм и винаги се зализват. Често са пушачи и от това потта им сладнее. Всъщност ако за жената външната чистота е от няй-голямо значение, то за един истински мъж е вътрешната… Без нея той бавно деградира в самота и бива отхвърлен с презрение. След тази реплика двете помълчаха. Лола запали цигара а Креми се опитваше да намери нещо в чантичката си.

Знаеш ли че Никола ходи на проститутки?

Лола завъртя очи. Нима – и отпи дълбоко от сламката. Коктейлът гъделичкаше любопитството и.

Сигурно е много смел – сложи крехка ръка на масата другата жена.

Че каква смелост се иска от един мъж спи с курви? Искат се пари а той явно ги има, а смелост е да можеш да останеш с една жена, ама да е качествена… Като нас!

Двете се засмяха едновременно и чукнаха чаши.

Мисля си – продължи момичето с черна начупена коса, облечена в бяла рокля с оголен гръб – че мъжете хлътват много понякога…

Истината мила, обърна се приятелката и по маса – тя бе с впита черна рокля и червена дантелена блуза, че един мъж загива когато изгуби разсъдъка си по жена. Лола килна питието с ментов цвят по ръба на масата и остана загледана в чашата. А една жена, продължи тя след малко – когато загуби сърцето си. После отпи дълбока глътка.

Хей виж качват се онези мачовци… с черни фланелки и впити мускули – Креми се впечатли. Лола присви очи в посока на мъжете. Тия са … айде да не ти казвам – къща не хранят.

Може би са опасни… Креми повъртя чашата си в ръка. Мисълта за това далечно я възбуждаше.

Всъщност са груби – отсече Лола.

Тя остана вперила поглед в един изискано облечен младеж с бистър поглед и широка усмивка. За миг той също я фокусира, ала тя бързо се извърна. Бръкна в чантичката си и извади тънка цигара. Помачка малко тютюна, натъпка я в дълго черно цигаре и я запали. Вдиша с удоволствие и се обърна към другото момиче.

Знаше ли кой мъж е опасен? Лола повдигна очи и издиша шумно с поглед вперен някъде встрани. Този в който можеш да се влюбиш… Креми само вдигна рамене. Усети че нещо в нея и тежи и не можеше да се отърве от това чувство до края на ноща – колкото и мъже да гледаха и преценяваха…

София, 19/07/2010 г.

Кратки мисли за любовта

Вентилаторът отброяваше задушливия въздух с махове. Имаше чувство че в гърдите му се бе впила тясна блуза, ала тялото му бе голо и се потеше обилно. Гърдите му бяха хлътнали от невидима тежест, която ги притискаше. Сухата му кашлица раздираше монотонното бучене, което се носеше през поклащащите се щори. Луната осветяваше част от лицето му.

Питаше се защо стана така и защо има тази проклета кашлица. Беше четири часа сутринта а не можеше да заспи. Имаше чувство че пропуска нещо, нещо което пълзи по стените и му се изпълзва неимоверно ловко. Нещо към което долепяше ухо ала бе само потната калъфка на възглавницата. Реши да си мисли тогава, да потъне в този копнеж, в дълбочината на кашлицата във всяка капчица пот – да се разтвори като полепващата вече роса, само да заспи.

Тогава се появиха гласовете. Бяха тихи шепоти и когато той се унасяше се превръщаха в цветни образи показвани на забавен кадър, а някой път много бързо. Гласовете се смесваха с въртенето на вентилатора, с бученето от улицата с пискливия глас на изключения монитор, с процеждащата се капчица от чучура на мивката.

Защо трябва да пазиш Любовта? Какво е любовта. Любовта се пази за специален човек?!

Не, не – така само страдаме, съществата страдат защото очакват, а всички имат нужда да споделят.

Светът, светът е място с много отговорности…
Любовта е най-висшата отговорност! Към себе си, към другия.
Защо има токова много болни хора? А очакващи, трябва ли да се чака за да се живее, а за да се Обича.

Какво е любовта?

Любовта е стържене с лакиран маникюр по гладък латекс. Не тя е невинния поглед на две деца, едното от които е със сини Ангелски очи. Тя е клетва в краката на жена чиято изящност е достойна за рицарски орден.

Любовта е копнеж, страдание – живот. Тя е студентска катедра със скрити зад тетрадка живи очи. Не, любопитно намигване в очакване – полъха на тревите, високото в небето, разтварянето в Синьото, полета на Лястовица – докато се превърне в точица…

Любовта е споделяне… Кога можеш да споделиш – когато обичаш. Ти обичал ли си някога?

Да… Той се мяташе. Бил ли си влюбен? Да, някога… Какво става сега? Искаааааам…

Искам да Дишаам! – извика той извън себе си. Стана в леглото и усети нощния хладен въздух. Гърдите го боляха ала сякаш извън тях се понесе хала от звуци, пот и тежест и пое към гаснещите в небето звезди. Той погледна Зорницата, стана и отиде да се измие. Дълго се взира в огледалото и когато видя в отражението си здравия си поглед – изпълнен с оптимизъм заплака. Водата шуртеше пусната в мивката. Мъжът избърза подпухналото си лице с кърпа и бавно се върна в леглото.

* * *

На сутринта след като се събуди се заслуша в звуците – бяха само птичи чуруликания. Вентилаторът отдавна беше спрял. Мъжът се усмихна и сложи ръце под главата си. Усещаше че не беше спал по добре от години. Остана да лежи изпънат в леглото като остави Слънцето да гали тялото му.

София, 18/07/2010 г.

С благодарност към добрите Духове, които ни водят…

Продавачът на праскови

Усети го. Той лъхаше под брадичката и – свеж и леко напрапчив. Беше сладостен като парфюмът на чист мъж и се носеше сякаш отвсякъде, което караше кожата и да настръхне.
Походи малко из знойната уличка, която следобедното слънце топеше в пластове глъч, пазарлък пот и колебания. Тогава го фокусира за миг – може би беше по миризмата или опашката, а дали не бе заради матовата му кожа или начинът по който слагаше плодовете.

Нареди се на опашка зад хора които не бързаха – възрастни мъж и жена, някакво малко дете което непрекъснато дърпаше роклята на майка си и оголваше белите и прасци, сноб с очила забити във вестник и едно птиче – което дояждаше с къси движения парченце плод, въргалящо се в прахта. Продавачът отмерваше плодовете отривисто и тя наблюдаваше как купчината застрашително намалява. Сякаш уловил притеснението и продавачът и смигна и тя се успокои.

Когато сигна реда и тя вече беше обходила всички каси с плод бе толкова опиянена от аромата че чувстваше че може да припадне върху сергията. Цветовете на плода караха очите и я да смъдят и наболват, отраженията от матовата кожа на продавача и се струваха ослепяващи, потта излъчвана от опашката я задушаваше.

Два килограма – отсече тя.

Мъжът я погледна с блестящи очи.

Искате ли да си изберете? Попита той и бутна лекичко каса с плодове към нея.

Тя се загледа в нея. Имаше малки неузряли плодове, други набъбнали от сок – готови да пращят в нечии устни – със здрав Червен цвят на кората и тук там презрели, от които бавно се оцеждаше сок.

Ами.. рече тя. Ако избера само хубави няма да останат за другите хора. Тя се извъртя лекичко в посока на опашката, но думите и бяха насочени към мъжа. Ако избера смесени ще има зелени от които ще имам киселини или пък презряли – които трябва веднага да хвърля.

Моля, оставам на Вас – рече благосклонно мъжът. Тя се загледа в омазаната му риза тук там на петна но не мръсна а по скоро пропита с мъжка пот и целувки на праскови. Устните му които бяха розови,  месести и полуотворени очакваха нейното решение. Усети студения неодобрителен полъх на опашката зад нея – като ромон на необуздана река.

Стоеше вцепенена над касетката с плодове. Мъжът я погледна в очите.

Вие какви плодове всъщност искате? И отново и се усмихна.

Тя заопипва нашращялите праскови и си помисли за все още стегнатите си гърди, за това че обича да се потапя в розова вода от която излиза свежа и настръхнала и тялото и ухаеше, затова че и харесва много да тръска мократа си коса и да мечтае… За силни и мощни мишци които се повдигат равномерно, като дъха от прасковите който се носеше, като опънатата кожа на младостта, като сладка страст която се стичаше от касетката.

Усетила напиращата слюнка в устата си тя започна изпървом бавно а после все по-бързо и чевръсто да избира най-хубавите и сочни праскови. От опашката се чу негодования но тя го прие с усмивка, завъртя блеснали очи към мъжа и му каза “Благодаря Ви”. Мъжът кимна, отмери чевръсто плодовете и когато и ги подаде задържа плика за миг и усмихнато и каза – Изборът беше Ваш мадам и намигна.

Отдалечавайки се тя усещаше не толкова смесената миризма на плодове, а собственото си тяло поклащащо се в единение със свежите плодове които гушнала в пакет и носеха прохлада. Глъчката на пазара се свиваше като вакуум зад нея. Тя се засмя, изхлузи обущата си, леко разтръска коси и продължи уверено напред в посока на гаснещия залез.

* * *

За всички жени които искат да бъдат живи и Свободни и всички хора които се възползват от възможността за избор, без да имат предразсъдъци. София 18/07/2010 г.

Часовникарят

На улицата тихо проскърцваше ръждясала табела. Олющеният надпис бе измазан с блоков шрифт в цвят бордо. Буквите бяха високи и заоблени като номер на немски автомобил през войната. Служителката така и не би забелязала табелата, ако не и се счу прискъсрцване, или може би бе лъч от залязващото слънце който премина по повърхността и. Всъщност в предверието на безистена продаваха маркови чанти и така или иначе би я видяла – заключи тя. Решително влезе в хладния тунел.

Дворът бе обрасъл с мъх по който сега пъплеха алените езици на залеза. Лишейте се врязваха в пропуканата мазилка, сливаха се с наредените тухли и образуваха високи навеси стигащи до четвъртия или петия етаж. В друг случаи тази гледка би я впечатлила, но тя беше Служителка със задача и това което виждаше в момента представляваше мнима заплаха за сградата и възможност да се изкарат още малка пари. Но да видим “Часовникарь”-ят рече тя.

Малкото дюкянче бе обвито в приглушена кехлибарена светлина. В него работеше зад тезгях човек с лупа на едното око. Лактите му опряни от издраскания тезгях бяха обвити в черни подлакътници. На главата си имаше пластмасова козирка с неопределим цвят, като над нея се мъдреха чифт очила с рогови рамки. Косата на мъжа бе бяла, стърчеше в неопределени посоки и бе като цяло къдрава и образуваше лавров венец от лимби около голото му теме.

Когато служителката влезе, на нея и се стори че чува звънче но поглеждайки вратата не видя такова а просто се озова вътре. Понечи да каже нещо, но се спря защото Часовникарят бе много зает с това което правеше. Мъжът слагаше и махаше стрелки от циферблата на един часовник. Местеше часовниковата стрелка напред-назад, или вземаше стрелки от джобен турски часовник или заострени от Омега, плъзгаше ги по циферблата. После вдигаше корпуса на часовника – поставяше го водоравно в дланта си и под светлината на работната нажежена лампа, неодобрително цъкаше с език и поклащаше глава.

А… Служителката се спря. Вие какво правите?

Мъжът изпървом не отговори, после я погледна изпод очилата, козирката и увеличителната лупа с ясносини ококорени очи.

Поправям Времето – не виждате ли?

Но… тя се спря. Вие само местите стрелките насам натам, как може да поправяте времето или пък това не са стрелки от този часовник. За миг тя се почувства не-Служителка а малко по интелигентна и общителна.

Мъжът дяволито се усмихна и накриви глава.

Не, аз поправям точно Времето.

Да не е спряло? Тя погледна през матовата витрина към обраслия с лишеи двор.

Може да се каже – изцъка с език той . Не иска да върви, не знае накъде. Стрелките на часовника – продължи той, са като краката на човека. Единият поема посока, другият го следва. Но когато нямаш посока, когато Времето няма посока – поправи се той и избъра изпотеното си чело, стрелките увисват в пространството.

Вие значи не търсите стрелки – тя се почувства изведнъж уморена и се облегна на тезгяха.

Всъщност се оказа много приятно и хладно независимо от топящата се до нея работна лампа.

Аз търся посока за Времето… А може би то самото е изчезнало или се крие някъде. Мъжът се заоглежда около себе си. Ако не знае накъде да тръгне може да се срамува и сега да се крие с цилиндър и лачени обувки очаквайки…

Очаквайки – тя отвори обнадеждено очи.

Вие, мъжът я погледна. Вие сте хубава жена но с Вас времето е знаело накъде да върви.

За миг Служителката се почувства едновременно поласкана и някак си, остаряла. Тя прикри посивялите си къдрици с небрежен жест.

Извинете аз… Дойдох да ви проверя дали имате… Тя усети че много се вълнува. Искаше и се да заплаче. Сякаш чуваше момински смях и виждаше малко момиченце което се люлееше с баретка и фланелка на райета на въжена люлка в дворя. Този двор от мъх, от лишеи, толкова влажен и миришещ на детство, опияняващо когато…

Дали имам? Мъжът приближи лицето си към нея.

Извинете – отвърна тя. Гримът и се бе размил, ружът се стичаше по бузите и а подчертнаното червило имаше горчив вкус.

Вземете – той и подаде кърпа. Всъщност бе обикновенна носна кърпа а може би бе с дантели или райета, като онези които момиченцата оставят на любимите си – не можеше да я фокусира с поглед.

Тя избърса с нея ружа, после червилото, после врата си и усети изведнъж че диша…

Искахте да ме питате дали имам… Той ровичкаше с поглед в циферблата.

Тя плъзна поглед по рафтовете с часовници. По нареднените будилници, по дървения корпус на махаловия часовник с кукувица или онзи стар мебел от червеникаво дърво с гонг. Всички часовници бяха спряли, ала паяжината която ги обгръщаше пламваше от последните слънчеви лъчи. И изведнъж го чу, цъкането на стрелките, ударите на махалото във въздуха, излизането на кукувицата, шумът на залеза, пълзенето на лишеите. В началото много силно и отчетливо а после равномерно, тихо и успокояващо – като песен.

Тогава тя се усмихна, свали шапката от лицето си и разпиля кестенявата си къдрава коса с прошарени краища.

Тръгвате ли? Мъжът постави часовника който държеше настрани. Без да го поглежда тя знаеше че стрелките уверено вече се движат напред. Обърна се и лъчезарно му се усмихна – Благодаря Ви! После свали кожените си сандали, взе ги в ръце, впи поличката си в тялото и прекоси с боси крачка чакълестия двор като не забрави да спре и вдъхне от мириса на лишеите.

Преди да излезе от безистена, отново и се счу само за миг звънчето на затварящата се олющената врата, без да поглежда назад усмихната тя излезе и впери последен поглед в ръждивата табела.

Преди да напусне Службата в която работеше, Тя се постара да заличи от местата за обхождане на Служителите тихия безистен, като огради табелата в плановете като анахронична собственост на сградата.

София, 17.07.2010, С благодарност на всички Вас.

В памет на Лазар – един блестящ приятел и часовникар,
с пожелание да се срещнем някъде някога отново
и да намеря своето време…

Огледалото

Огледалото бе изсечено сред каменната стена и се сливаше със сивите грапавини,
сякаш бе полиран срастнал се детайл от тях. То бе елипсовидно и високо колкото сухия Дългуч който го наблюдаваше. Все пак то не можеше да се наблюдава защото приближавайки се към него светлината се стесняваше от страните му и ако някой гледаше отражението си, то последното потъваше в тъмна полирана бездна.

Дългучът се доближи като влачеше крака по мрачното подземие. Струваше му се че някакви дребни животни пробягваха по пода. Носеше се звънливо разбиване на капки и той потръпваше представяйки си как последните попадат в/у оголения му мъхест врат. Той се загърна в дългия си шлифер и приближи към овала в стената. Не виждаше нищо друго освен блясъка на очите си и груби очертания на контура на тялото.

Изведнъж образите оживяха и заизлизаха от дълбините на огледалото – изпървом детски смях, плач… Някакви тихи шепоти започнаха да се смесват с капчукането и тихо свистяха провирайки се между гладките камъни. Дългучът се взря по-дълбоко и образите добиха неясен цвят. Бяха кафеникави подобни на морски пясък.

От дъното на огледалото се носеха детски смехове, откроиха се фигури на деца тичащи сякаш в спирала около образа на дългуча. Той преметна сив кичур връз оголеното си теме и потърси в джобовете на шлифера. Изваждайки голяма намачкана кърпа отри с нея влагата под очите си и обърса носа си. Последваха образи на момче в синя фуражка, из тъмнината се разнесе сирената на влак и мощното движение на мотрисата сякаш разтърси тунела.

Дългучът опипваше восъчното си лице с една ръка като с другата – чертаеше контура на лицето на момчето с фуража, с пръст. Появи се момиче с коси като запалено сено. Тя бе румена и се смееше – сякаш на момчето с фуражката, а може би смехът и кънтеше точно както грохота над тунела в момента. Мъжът хвана главата си с ръце. В огледалото момчето и момичето бяха държаха в ръка цвете – мъничка детелина, което увяхна. Младите коленичиха пред сгърчващото се цвете и избледняха в матовата повърхност.

Появиха се образи на жени, мъже. Домашна обстановка, погребения на мъртъвци – някъде виеше куче. Дългучът виждаше един сух и висок силует който бележеше всички тези картини, като част от пейзажа – облегнат малко встрани никога не участващ директно и никога не се усмихваше. Беше някъде на брега в тефтерче носеше изсушената детелина онази която държеше заедно с русолявото момиче. Детелината литна на прах сред отворените страници по посока на морето – там където гаснеше последният маяк.

Буря, буря която караше стъклото да се огъва, цепи, пламти. Скърцащи дъски в морето и облаци които ругаеха. Дългучът виждаше оплешевяващата глава на момчето със синята фуражка, потупването на по-възрастни хора по гърчавите му високи рамене, улиците по които броди прегърбен подритвайки камъчета. Улиците бяха тесни и високият младеж не влизаше в никоя от вратите. Стъмвайки се гледаше високо в мастиленото небе и сега от него, от Огледалото, му отвръщаха светли точици като главички на нажежени до бяло топлиики.

Той усети как стиска юмруци, как иска да извика. Някъде отзад като силует го гледаше образа на онова русо момиче – сега млада и налята жена, която се взираше в него без поглед и без усмивка. Пръстите на мъжа се спуснаха по ледената повърхност на огледалото. Чуваше се драскане, скърцане, пищене. Повърхността бе студена и сякаш се ронеше, изведнъж той усети топлина в ръцете си – за миг, която приятно се разля.

* * *
Когато се събуди, някъде там на брега под звездното небе и превалящото утро, високият мъж погледна с учудване окъвавените си ръце, впили се жестоко в пясъка.

На най-красивите образи в живота ми,
и Джонатан чайката
София 10/07/2010

Христос в Ню Йорк

Слезе – трябваше да го направи, защото му писна. Непрестанните вопли, заклевания, викове, заплахи, плач, скръб, упреци – всичко се сипеше Нему а той вече не знаеше какво да направи. Отгоре гледаше – мислейки че бе създал съвършенния свят, изграден с разум, хармония и любов, ала в нозете му се валяха отломките на някогашен проект който се надяваше да е добър, грандиозен – нещо.

Когато воплите станаха непоносими, той остави тронът си празен и връз него сега се изсипваше плача на майки, молбите на бездетни, хулите на злите езици, алчността на банкерите – просто той не можеше да я носи повече, всичко от това не бе по силите му. Затова се наметна с една прокъсана куртка с щатското знаме, малко кепе в дънков цвят и джинси и слезе на един док, всъщност мигом се оказа там. В сините му очи проблясваше изгревът и чуваше прибоя на вълните. Всъщност не беше толкова гадно, се замисли – даже красиво…

Сега никой не го тормозеше за нищо – взе си един хот дог, разходи се по улиците дори му се прияде сладолед. Тези хора не се различаваха много от Него – само дето не го разпознаваха. Минаваха покрай му като сянка, даже страняха. Нали бе небръснат със зелена куртка на анархист – чист докер, измет на обществото. Той се спря при сладоледопродавача и се вгледа в очите му. Онзи рече “Колко топки и какъв?”. Христос го гледаше дълбоко, толкова дълбоко че чак кеят потъна в очите му. “2 топки друже, сметанов и шоколад”. Онзи, явно италинаец, не се поколеба и бързо сложи топките.

Христос го гледаше. “Какво си ме зяпнал –  50 цента”. “Не ме ли позна?”- попита Христа – “Не да не си ми длъжник – аз на аванта не давам вече”, тросна се оня. Христос взе сладоледа си и бавно се отдалечи. Докато ядеше на една пейка в парка дечица минаха и се заиграха с куртката му. Беше има забавно. Майките им припираха да тръгват и ги отдалечиха от него.После в храстите в парка го обраха – не че имаше много пари, той дори не знаеше откъде са се взели (по принцип) и как тези негови подобия-творения така добре бяха уплели цялата система да ги имат, пазят, отнемат.

После си тръгна. Влачеше се по улиците, светещите табели го водеха до болка в очите – реклами, звуци, вопли. Нима воплите и стенанията които стигаха и до Горе бяха толкова силни и тук. Не можеше ли просто да изяде още един сладолед и да отиде на кея… Да и той го направи, попроси на ъгъла на 52-ра и Венсън Авеню, после отича до един друг италианец и си взе ментов сладолед. Сега той се топеше в ръката му със залеза.

До него се присламчи момче със светла начупена косичка. Той му даде да опита от сладоледа. Двамата гледаха залеза, прииждащите кораби и статуята на Свободата. “Ти знаеш ли кой съм, попита Христос” – момчето кимна с блестящ поглед. “Знаеш ли мило момче, не знам защо се случи така и дори това не е светът който проектирах. Мен ме наричат с безрой имена, Адонай, Алах, Христос, Йеве, Буда, Озирис…, искат да върша ужасни неща, заклеват ме, молят, заплашват, ала никой не се обръща към мен истински – да поговорим за звездите, творението, смисъла и това ме кара да се чувствам сам, толкова сам и далечен че понякога ми се иска този свят да го няма вече…”

Момчето го гледаше зяпнало. Христа го погали – “Заради такива като теб – заради децата давам още един и още един шанс”. Мъжът отхапа от сладоледа. “Защото си мисля че вие ще ме разберете и стигнете… Първи и ще се забавляваме заедно изследвайки звездите, Вселената.” Момчето радостно се усмихна. “Ти си глухонямо нали – Христос махна с ръка пред лицето му. Шумът на прибоя оглуши момчето. То стопи буцата в гърлото си с една сълза. “Бл…а..года…ря” рече момчето. То проследи с поглед Христа който връчил му сладоледа се отдалечаваше носейки се над вълните, към залеза някъде зад Статуята на свободата.

С благодарност, поглед вперен в Ню Йорк – София 03/09/10

Съветът на Джереми

Джереми предпочиташе да чука плоските мацки, които бяха с едно – до две измерения. Те поне не се правеха на велики преди и след това. После запушваше и издишаше нагоре, докато онова плоското спеше или се изнизваше от леглото. За него вече нямаше значение, понеже виждате ли – бе забол сърцето си с карфица, по скоро с магнит за хладилника. До избеляла снимка на нещо, може би Аефеловата кула, може би Венерин връх или друго – да речем “триизмерно”.

Джереми си сложи колана, дръпна тирантите и пое по слънчевия булевард към работата си. По пътя се носеха двуизмерни, едноизмерни с ухание което понякога го отблъскваше и все с една мисъл в главата как да го вкарат или да ги вкара в леглото си. Той поглади небръснатото си лице, помириса се в ранното утро и разбираше все повече защо жените обичат бродяги като него – просто защото не им пука, или най-важното – знаеха че на него не му пука…

Отби се в бара на Хлебарката, който връзваше хората с дългове и пъплеше по плота докато наливаше бира с месестите си ръце. Наричаха го така защото обичаше някаква мексиканска храна с насекоми от които на всички се повдигаше. Хлебарката му се усмихна мазно и наля голяма чаша бира. Джереми я препови на един дъх и после се загледа. В отражението на витрината на фона на металически небостъргачи седеше тя. Кръстосала крак връз крак, с тънък безупречен глезен, впита пола до началото на бедрата и и червена блуза с дълбоко деколте.

Джереми вече седеше пред нея мазно ухилен. Тя нищо не каза и продължи да гледа през прозореца и да пуши. Пушеше с дълго цигаре, като вадеше цигари от лакирана черна чантичка. “Нямате против че седнах тук нали?”  – попита Джереми. Усмивката му разкри пожълтели и откъртени зъби. Тя само го погледна – блондинка с тюркоазени очи, изсечено правилно лице. Джереми усети че го побиват тръпки.” Може би нямаше да е лесно…”

Поръча и кафе и тя го пи, после побутна малко от кейка. Сега го гледаше изпитателно. “Искаш да ме чукаш, нали. Ти си едно разгонено животно, мятащо се между измеренията. Толкова си ми познат “- тя въздъхна цигарен дим. Очите и се присвиха. “Всъщност – ставаш, искам да се изкъпеш преди да правим секс – ясно”. Джереми едвам се усети че кима. “Плащаме и да ставаме”. Станаха и се понесоха по булеварда, като залезът печеше гърбовете им. Хлебарката ги проследи с поглед. Жената бе хванала Джереми под ръка. Сега на главата и се кипреше малка червена шапка.

Когато пристигнаха, Джереми се завря в банята и дълго се търка. Влезе и намери една великолепна форма седнала на леглото, сваляща чорапи от дантели, сякаш змия сменяща люспите си. “Готов ли си”. Той кимна, ала не бе убеден. Правиха секс, почти цялата нощ, говориха но той не помнеше, пушеше, псуваше, пиеше бира и свърши, няколко пъти.

На сутринта слънцето се показа над високите небостъргачи и се завря в очите му. Боляха го – всичко го болеше. До него се въргаляше полупразно шише алкохол. Щеше да си помисли че всичко е било сън ако не бяха разбутаните чаршафи и нейната миризма – навсякъде. Почесвайки се той тръгна към кухнята да си свари кафе. Седейки над мивката и плискайки стържещото си лице той махна с ръка и издиша дълбоко. После минавайки покрай хладилника с чаша кафе, зяпна забодената с карфица снимка –  през пожълтелите пукнатини го гледаше млада жена с шапка и остро впита черна пола.

Older posts

© 2021 freebreeder

Theme by Anders NorenUp ↑