Като малък баба ме водеше почти всеки ден до Борисовата градина (тогава „Парк на Свободата“). Пътувахме с трамвай №4, който се движеше покрай турското посолство и спираше на Иван Асен II. Там се намира сградата с име “Царевец”, на чиито партер се помещаваше сладкарница.
Обичах да се возя в челната част, или на опашката на трамвая. Когато заставах отпред можех да видя движенията на ватмана. Как върти ръчката, с която увеличава скоростта, спуска лирите с въже, за да не хвърлят искри, когато минаваме кръстовище, или снадка на жиците. Натиска големи цветни бутони да отваря вратите и др.
Седалките отпред бяха предвидени за майки с деца и за възрастни хора. Веднъж се разсърдих на едно бебе, че не ми прави място, защото нали все пак бях по-голям от него. Возейки се отзад се хващах за напречната дръжка, повдигах над ръба и гледах пътя. Той се нижеше и оставяше релсите като гъвкава диря, а аз си представях че водя трамвая, макар и от опашката.
Запознах се с Къци (Кръстьо), когато вече бях тийнейджър. Той продаваше значки в градинката пред заведението “Кристал”, в София. Всъщност може би беше един от малцината, притежаващи огромна колекция от значки, които изкупуваше от хората и продаваше на чужденци и колекционери.
Отивах при него и си говорихме, понякога с часове. Той ме гледа, гледа и по някое вика “Я отиди да купиш по един сендвич”, мушне ми два лева в ръката и се усмихне. И аз търча до будка за сандвичи с кебапчета или кюфтета, напляскаме ги с кетчуп и лапаме.
Братът на Къци живееше в САЩ. Кръстьо ми бе показвал снимки, на едни смешни колажи, в които можете да се заснемете като рекламно лице, на цигарите Марлборо например. За него Америка бе страна на мечтите, пример и неосъществен копнеж. Казваше, че не е емигрирал заради близките си, които щяха да бъдат малтретирани от тоталитарния режим.
Кръстьо бе суров мъж. Целият в жили и мускули. С орлов нос и тъмна кожа, като индианец. Очите му бяха малки, кафяви и лъскави като мъниста. С него търгувахме разни неща. Имах юбилейни монети от дядо си, който е работил в БНБ. Разменях ги с Къци за джобни часовници. В последствие те се оказаха съвременна реплика, с ниска стойност. Чат-пат му свивах по някоя от неговите монети, ала той не разбираше, или се правеше на ударен.
Спомням си как веднъж си играех с куче в градинката, хвърляйки му пръчка. При едно от хвърлянията треска се заби в пръста ми. Бликна кръв. Къци хвана уверено ръката ми и извади светкавично треската. Беже хладнокръвен мъж. Разправяше ми как се е бил с някакви хора в депото, защото обидили жена му. Тя също работила в транспорта. Виждал съм го да решава споровете си като мъж и беше човек, който защитава честта си.
На стари години Къци започна да прави бастуни с остриета. Да дялка чудни глави и фигури на техните дръжки. Хората се удивляваха и купуваха произведенията му. Имаше и куче, порода тигров боксер, което много го слушаше. Караше “Трабант” и натъпкал го със значки, бастуни, заедно с жена си и кучето пътуваше из София.
След години работих вече в рекламата. Брандирахме един трамвай. Отидох в депо, за да сваля размери. Знаете ли, че след всяка смяна, мотрисата бива прегледана за повреди? В депото тече усилена работа. Искрят заварки, завинтват се гайки, чуват се удари с чук. Ако това не се прави, нашите трамваи, които са на по 20-30 и повече години, няма да са безопасни и надали ще се движат.
За Къци се сещам с умиление. Той бе пример за мъжкар, с отношение към децата. За човек, който ми разказваше истории. Въпреки ниския си ценз, носеше у себе си човещина и сила, които са част от характера. Носеше и една мечта, за далечна страна в която животът ако не по-добър, е поне различен. Така и ще го запомня.