Всяка нощ сънувам душата ти.
Тя идва и плаче на рамото ми,
като далечна песен.
Сълзите се ронят отвред –
нежни и незначителни
топящи камъка в мен.
Усещам ръцете ти,
помръдващи като кукла
с прокъсани конци.
… и в спомена
на утрото те диря –
в бледи сенки
на изчезналата топлина,
радост и усмивки
в които обичах
да потъвам.
София, 6.09.2009