freebreeder

словесни проблясъци

Author: Георги Атанасов (page 2 of 10)

Пролет

По билото мъглата слиза –
като невидима коприна.

Като було на невяста,
спускащо се на талази.

Погалва елите,
навежда боровете.
Стъпва тихо.

Сякаш е девица босонога
над дъбравата понесла се.

Шуми гората
с моминска въздишка.

* * *

Все някой ден
ще трябва да повдигне булото си,
за да я зърне и дари с целувка
нейният жених.

Първата проява на Любовта е чрез храненето

Не вярвате ли? Попитайте някое бебе и то ще притвори ангелскосините си очи в съгласие.

Първият акт на грижа към другия и себе си е храненето. Хранене с любов.

Преди да се запозная с Еминка, или по-скоро да заживея (за кратко), с нея не знаех много за изкуството на храненето. За бремето на пазаруването и колко е трудно да въртиш домакинство. Колко е тежко да занесеш пълна чанта с хранителни запаси за цялата седмица, у дома. Вероятно бях разглезен от моята баба и жената от моята предишна връзка – М.

Днес бе един от дните
в които всяко вдишване
трябва да е благословение.

Вдъхвайки ароматите и понасяйки се с глъчта на Женския пазар, си спомням за вечерите на свещи с Еминка и съжалявам, че не бях открил по-рано тези житейски истини.

Започвай и приключвай храненето с молитва

Да избираш хубави и пресни продукти е изкуство. Да готвиш добре – дарба. Да споделиш яденето с Любим човек – щастие.

Обичам храната да е цветна. Например ако е салата от ряпа, да има моркови и магданоз например. Подреждам резънчетата във форми. Храната трябва да се поднася красива.

След дишането, храненето е проява на Любов към самия себе си

Няма нищо по-хубаво от това, да занесеш на празник нещо сготвено от теб. Не купено. Купи само продуктите. Избери хубави и приготви нещо с радост. Да нахраниш някого, е като да бъдеш подобен на Христос. Всеки обича различна храна, но също тъй и да бъде нахранен.

Детето, кучето, земята

Храната е Алфата и Омегата на Битието. Един ден, когато престанем да се храним, може би вече няма да бъдем хора. Та как ще се побратимяваме тогава със зеленчуците, ще белим дебелата кора на цвеклото, или вкусваме хилядите екзотични подправки? Може би Ангелите се хранят само с Любов, ала ние сме все още хора…

С очакващи очи, празни ръце и къркорещи стомаси

Защо толкова много хора се записват на курсове по готвене? Те се учат да обичат. Забравили са, как е ги е обичала чрез храненето майка им, баба им или някой чевръст баща.

Да готвиш хубаво значи да можеш да обичаш хубаво

* * *

Вървя по женския пазар. Улицата е обляна в светлина. Може би след 100 години, когато тук ще продават вероятно роботи под стоманено небе, това място ще запази своето очарование и все още ни привлича. След пазаруването се награждавам с мармаладена поничка. Ще посетя и черквата Св. Кирил и Методий, на чиито олтар е издялата Божията молитва и отново се пусна в потока – на храни, души, миризми, викове и отглас от копнежи.

* * *

Разгледай ръцете на човека до теб. Всяка проява на Любовта чрез хранене е врязана в тях. Ако ръцете са твърде меки и гладки, то може би до Теб стои Ангел, или човек, който не познава този вид Любов.

Как се готви блага чорбичка

Вчера бе Никулден. Докато другите готвеха риба, аз направих една блага чорбичка, за обяд. От нея остана и за следващия ден вечерта. Затова е блага, но и защото исках да я направя така, както я готвеше моята баба. С омекнали – топящи се в устата картофи. С фиде и лъжица олио, да има мазнинка. С повечко вода, че да може да се бърка, сърба и духа.

Спомням си как баба веднъж изпусна тенжера с гъбена чорба. Събираше останалата чиста от тенжерата, лъжичка по лъжичка. Тъй я сбираше, както я и готвеше. С отношение и Любов.

Ето някои указания за готвене на блага чорбичка…

Нарязваш ситно един или два моркова и обелваш няколко картофа. Ключът при тях е да ги нарежеш на малки парчета. Да уврат лесно… Сещам се в тази връзка за фразата “Опичай си ума”, изричана моята баба. Сипваш 500-700 грама вода в тенжерата, като можеш да долееш след като сложиш фидето. Тестените неща са жадни, а ние искаме да направим хубава – водна супа.

Слагаш първо морковите, след това картофите и когато водата заври, добавяш фиде от това, което си купил по интуиция. Пускаш щипка хималайска сол, за да се овкусят картофите. За аромат слагаш чубричка и някакви сушени зеленчуци. Нарязваш главичка лук. Пускаш го и бъркаш. Благата чорбичка иска да я разбъркваш и да има лучец.

Когато супата почне тихо да къкри – остави я за 5-10 минути. Пробвай картофите и най-вече морковите. Извади един два и ги натисни с лъжицата. Тя трябва лесно да се вреже в тях. Ако това е така можеш да изключиш. Важното е зеленчуците да не станат на каша. Чорбичка правим все пак, при това блага… Самите моркови, щом уврат, сменят цвета си към бледорозов или оранжев. Те ще те ориентират.

* * *

Благата чорбичка се готви без да се опитва. Ти знаеш, че я правиш със сърце и че ще стане хубава. Не я яж бързо и гореща. Остави я да истине, да пусне малко пара. Помисли за бъдещето и за миналото. Минало, в което си се сгушвал в кухнята, сред приканващи миризми и боботенето на печката. Когато благата чорбичка, сготвена с любов, те е чакала.

* * *

Никулден е. Сетих се за няколко важни именници в този ден. Чорбичката бе станала, точно такава, каквато я помнех, или си представях. Може би днес готвехме заедно с Баба… Седнах на масата и запалих една свещичка.

София, 6-7.XII.2018 г.

Всяко време има свое място

Всяко време има свое място

Дъдълти Туиг имаше усещането че всяко време се появява на определено място. За Айнщайн, това бе Берлин, за Микеланджело – Рим и Италия, за великите географски открития – Испанската империя и т.н.

За себе си обаче, не знаеше къде е неговото място въпреки усещането, че времето му е тук и сега. Опитваше се да го намери под щкафовете, шапката си и подлистника на вестника, но нищо не се получваше. Той тромаво мърдаше с уши и търсеше място за своето време. А времето бе чудно и омайно, като пробуждащата се пролет.

Така мислеше докато разрошваше дългите си мустаци, подръпваше опашката си и живееше в безместност. Опитваше се да се задържи – тук или там, понякога срещаше някого – бяха безспорно в едно и също време, защото стрелките на часовниците им се движеха заедно, но Дъдълди не бе сигурен, че са на едно и също място.

Поради тази причина, той реши да напише трактат доказвайки емпирично, че за него самият, мястото не е налично в този свят, въпреки че имаше време. Обикаляше полюсите, прекоси меридиана, лапичите му надбягваха хода на часовника и дори срещна Слънцето, ден преди да изгрее. Реши да го попита за мястото на времето.

Слънцето отговори, че знае своето място – защото е фиксирано от времеви-пространствения континум, преместено е от теорията на относитеността, погълнато и изплюто от черна дупка, ала строгите му задъжения към къпещите се на брега на Маями, го принуждават да се покаже, точно там.

Дъдълди си мислеше, всъщност се почесваше и косъмчетата на главата му улавяха безвремието на мястото което съществува само за него. Бе една идея, разтеглена в хипербола, образуваща Вселена на главата му, която лесно можеше да покрие с бейзболна шапка. Тогава реши че имайки времето и притеждавайки главата си, може би си е на място.

Неговата концепция, теория, хипотеза и идея не бе приета. Научният свят я отхвърли, домакините му се сърдеха – защото мислеха че са точно на своето място, икономистите се канеха да го погубят. Какво ще стане ако всеки във времето има свое място под шапката си?

Нима редът не поставя всеки на място? И още повече – всеки си го пази.

Така размишлявайки Дъдълди Туиг взе своя куфар, реши да потегли към звездите и отправил мечтателен поглед – яхна следващия цвят на дъгата. Тя го обля в розово, не в червено. Всъщност дъгата няма определен цвят. Този неопределеност го понесе към звездни купове и галактики, до дъното на центрофугиращата Вселена.

Засмукването го срещна с един старец с моряшка фланелка, който изпираше последните галактики. Изваждайки ги изстискваше от тях време и места, преживявания и бейзболни шапки. Дъдълди Туиг го гледаше как прилежно простила плоските вече галактики, и когато имаше хрема – старецът добродушно се изсекваше в тях.

Заекът помисли дали да попита нещо. Погледна старецът в очите, усети сърбеж в носа си и посегна към една простряна кърпичка.

София, 5.03.2016 г

На Мила и Дени, Жоро

Човекът и изкуството

Някога бях писал, че изкуството е един непостижим блян. Все още не знам какво точно съм имал предвид. Изкуството е подражание на човека, на заобикалящата го реалност – пресъздаване и импресия на света който го вълнува и очарова и все пак – един отпечатък на вътрешните му пластове, в които душевността му се разголва, за да преживее катарзис.

Да пиша за изкуството е като да пиша за жена която не познавам, устни които никога не съм докосвал – тайна, Божия или вселенска която е скрита хем далеч, хем толкова близо. Изкуството – което ни различава от животните, от всички други форми на живот е абстрактна страна на нашето съществуване в което можем да сътворяваме светове, да бъдем в много роли.

Обществото отхвърля мечтателите. При все това се вълнува от изкуството – приложно, изящно. За изящното изкуство трябва изтънчен усет култивиран у душата на човек. Дали така се ражда някой? Може би друг развива това чувство – било то като ценител или Творец. Кой е творец? Нима всеки човек, всяко същество което броди по тази земя не твори с мислите и делата си.

Най-красивият подарък е картината на живота, нарисувана с размах. Животът е красиво платно сред което всеки, каквато и роля и функция да заема може да рисува тежки мазки, остри щтрихи, да шепти любовни слова. Изкуството е безметежен копнеж на душата за отхвърляне на тленното за постигане на Божественото, за единение с Универсума.

Нищо друго не придвижва така пластовете на човешката душа както голямото изкуство. Дори да бъде неразбрано, невъзможно за интерпретация дори ненужно – голямото изкуство, в която и да е сфера – живопис, скулптура, поезия или проза придвижва душата към следваща октава, я която тя да изживее своя и на автора катарзис да е съпричастна на един друг свят, които не познава.

Човешкият живот е немислим без изкуството. Природата е великият художник на творението и го прави, чрез багри, звуци – мирис и докосване. Ние се учим бивайки потопени в този резервоар от творчески потенциал, този океан на Духа да сме съпричастни в танца на живота, да поемем нашата роля и бъдем съавтори на творението чрез живота си.

Изкуството измъчва, преследва довежда до суисидни размисли и все пак дава криле на човешкия дух, който броди вселената с него, намира пристан вижда Бога, премахва всякакви предели и ограничения. Изкуството е висшата форма на свобода отвъд която е Бог или нищото, която властва над безпределния Космос.

Творчеството мени своята форма, но не и своето съдържание. Все търси и разглежда злободневни теми, които и колкото банални да изглеждат вълнуват човешката душа и ще бъде така, докато има човечество. Вярвам че разумната Природа е внесла у човека сетива, чрез което той да и се удивлява, вдъхновява и подобява – това начинът да твори.

За бъдещето на човечеството, за неговото настояще и радост Изкуството е формата на разнообразие на видовете, на идеите и мислите. Чрез изкуството ние не оставаме индиферентни към живота а мислим върху него, неговите стойности – път и цели. В този ред на мисли смятам че изкуството е поглед върху света, към по-доброто бъдеще към вътрешни светове и азове които очакват да бъдат открити, споделени и приети за добруване на планетата.

Врабчови спомени

Ванко дойде при дядо си облян в сълзи. Приседна при цървулите на стареца и се обърса о белите потури. Дядото гледаше към залязващото слънце, приседнал на малка скована пейка под чердака. Олющената мазилка на кирпичената къща бодеше гърба му, затуй се бе облегнал на бастуна си, извил гръб и вежди към процеждащата се аленина от Запад.

Какво има внуче, погали главицата на момчето стария човек. То се загуши още повече и разплака.

Дядо, дядо – аз такова, убих едно врабче.

Е как стана това синко, дядото закриви калпака си.

Детето го загледа с бистрите си сини очи плувнали в прозрачни сълзи и проточи.

Ами намерих птичката на пътя до къщата да се влачи криле в прахта и рекох да я махна от пътя. Минувач ми рече да я сложим на сянка и реших да я прибера. Турих я в голямата пръстена саксия да си почива и сложих малко водица, семки и трошици хлебец.

А кой ти каза за хлебеца, почеса се дядото зад ухото.

Ами една жена дето ме видя да нося птичката.

Старият човек трупна леко с бастуна о земята.

И какво стана?

Ами отидох да си играя дединко и после като се върнах да погаля отново врабчо и да видя какво прави,
той кашляше, кашляше – аз се опитах да му помогна – потупах го по гръбчето, ала не помогна. И той дядо, момчето се разплака – умря… Момчето се хвана силно за потурите на стареца.

Птичките обичат червейчета, пеперудки, скакалци – само когато са големи и домашни – ядат трошици и трябва да са надробени ситно.

Ела ела, той гушна разплакалото се дете, да ти кажа една хубава история.

Детето се свря у пазвата на стария човек от която боцкаше почерняла гръд.

Слушай сега, викат че Ангелите на небето им дават от време на време – да наглеждат по някой човек. И те понякога го обгрижват повече отколкото требе – и мед му носят и мляко и баница с масло, защото искат да му угодят. Това правят младите Ангели, що се грижат за хората.

А старите що правят Деди, Ванко дръпна леко ризата на стария.

Ами, усмихна се под мустак дядото и извади от устата си мундщук – старите градят Земята, твърдта  отделят от водата, направляват Слънцето когато се носи над нивите, да не падне ниско и изгори житата и оформят шапката на най-високите снежни върхове. Те са силни и много работят, момчето ми.

Та понякога се случва един млад Ангел комуто е дадено да се грижи за човек, да се престарае щото е млад и човекът да му дойде в повече даденото, да преяде-задави и погине.

Тогаз какво става деди?

Ами Ангелът се вайка, плаче ала приема Волята Божия щото само тъй може да се научи и стане старши Ангел. Щото видиш ли – ако вземе да направлява Слънцето или Луната и сгреши, ще си отидат много хора, а така се е научил със смъртта на едногова. Сърцето на Ангела плаче – също като твоите звезди очици – дядото обърся бузата на момчето с длан.

Момчето го съгледа вторачено и се опита да отвърне на леката усмивка на стария.

Когато Ангелите плачат, вечер можем да видим падащи звезди от небето и да си пожелаем да са по разумни когато ни помагат следващия път, а ние да слушаме хората с опит и добро сърце – при правенето на нещо, за да не грешим.

Деди а къде е сега врабчо, попита момчето?

Той е част вече от свитата на онзи Ангел що го е пратил при теб да изпита Любовта ти от която се е задавил и сега пее с летящите Ангели на небето. А ти какво стори с него?

Момчето погледна надолу към земята и сви пръсти около палеца на дядо си.

Ами погребах го в саксията дето го отглеждах.

Добре си сторил деди – старият човек се загледа в залеза който жулеше бузите му, очите му не мигваха – насълзиха се ала и той не знаеше дали защото Слънцето си отиваше, заради внука му който бе уморил по неволя птичка или грапавата стена която натискаше изнурения от живота му гръб.

* * *

След няколко дни Ванко отиде да види мястото на своя приятел врабчо дето го бе положил в земята. Около пръстеното гърло на глинената саксия бяха наредени бели камъчета, а в нея цъфтяха красиви виолетови и жълти цветя. Нейде в небето над него – весело се гонеха и пееха птички.

На Врабчо – Хор, София 26.08.2012 г.

Някъде там

Очите на Николов угасваха тихо в тъмното като угарката топлеща пръстите му. Нощта се бе спуснала неусетно полепнала по дрехите и обвила книжата пред които мъжделееше тихо екран. В очилата на мъжа се отразяваха редове които той четеше с насълзени очи.
Не знам как да започна доклада, мислеше Николов. Всички умни сентенции са като сутри – стихове които текат и сякаш нямат общо една с друга, но са втъкани в мрежа поддържаща самия живот.

„Смъртта не е отговор, а въпрос.“

„Хората вземат от живота това което си мислят че заслужават, а не това което искат.“

„Скърбието е най ужасната маска..“

Мислеше си за Урумов от Нощем с Белите коне. Неговият доклад бе социално насочен, изследваше възможностите на човека да преживее бъдещето, да оцелее точно сега на прага на своето съществуване. Угарката падна на килима, не по-скоро пръстите го заболяха от жарта и сам я пусна. Има ли значение, помисли си Николов – реалността е такава, каквато я изтълкуваме.

Бъдеще може да има но не и вечен живот. Всяко нещо което е в материята трябва да загине, в неговата природа е да не съществува след известен цикъл. Единствено идеята за нещата, духовността е извечна и за нейното съществуване не е необходим ресурс освен? Мисъл и Любов – се отрони от устните на Ангел с лице на Мария Магдалена в ума на мъжа.

Понякога в сънищата си пропадаше дълбоко в себе си за да достигне до свят изпълнен със звуци и багри – необятни и плашещи. Николов знаеше че това е истинският свят на който ние сме бледи сенки. Трябваше нещо да се случи за да заживее сред грохота в целия си блясък и да има или му бе посочен смисъл – за да се върне.

Екранът, примигваше вяло. Така е и с енергийните източници на планетата. Ако са безплатни Системата ще рухне. Ако пък има свободен източник на енергия – всяка нация и домакинство ще претендира да го притежава, свободната енергия означава по-малко работа, повече блага и изчерпване на хранителните ресурси.

В този си вид, така мислеше да е началото на речта му -Човечеството не може да продължава да населва земята. Или ще мине на по-висока октава, в света на грохота и цветовете или ще дири дом в студения Космос. Може би има още едно решение – скрито в миналото в древността на патриарсите на човечеството, когато древният Авраам и Ной са живяли по хиляда години. Плътта е неустоима, желанието за размножение за еволюция за стигане до Бога – чието лице се отразява о всеки чифт очи.

Николов си мислеше за експеримента на Бога, той самият бе част от него ала и Бог бе част от експеримента – като в стенописа на Сикстинската капела – Бог Отец и човек се докосват, за да се познаят – кимна той. Докладът бе готов, с едно заглавия и една разположена някъде точка. Та нали самият Творец бе поставил така, началото на Битието.

Николов отпи от стъклена чаша, махна с ръка и заспа на бюрото.

София 29.04.2012 г.

Когато ми е тежко

Без Бог и Любов
се молех за прошка
за живота си
който се процеждаше
без смисъл.

Драперии на отживяното
непрочетени редове на душата
има ли смисъл всичко
погиващо в прахта
ако не си обичал?

Дори себе си, или другия
ангелите, децата, Синьото небе
един живот – птица, която
умира силуетно със залеза.

Дали си обичан, дали си обичал
какво и кого са безмислени нишки
по сребърните струни на времето.

Единствено мигът в който …

О Боже, прости ми Боже за всичко –
за стените, преградите и предразсъдъците
за редките разходки, за кратките сълзи
за мислите злокобни за това че не бях
човек а се опитвах да бъда… дете

Усмихни се

Усмихни се – ден е и жив си,
усмихни се – и утре ще има Любов,
сълзите не спирай – жив ли си,
знай ще те следват до гроб!

Усмихни се на цветето малко
на игривия лъч Светлина,
усмихни се – животът е жалък
ако го гледаш само с Тъга.

* * *

Таз усмивка е Утрото свято,
тя е онази причудлива Дъга
която в детството връща обратно
и се чувстваш пак у дома.

София 27.1.2012 г.,

Благодаря Ви!

Наследство

Генетичните брънки които се носят във време-пространството

не са нашето наследство.

Не е и обусловеността на индивида от миналите деструктивни модели на предците.

Истинското наследство на човека е богатството на генофонда – на неговата непокварена и чиста душевност – готова да лети и се бори за Свободата си.

Бащата Х слуша музика която ти не понасяш, а немееш пред акорди които те докосват. Майката Y не те разбира не достига твоите копнежи макар и някога да са я вълнували не по-малко от теб.

Времето се изкривява в геометрична крива която броди из Вселената за да се върне в първоначалната си форма – обогатена от дъгата, окъпана в цветове и преживявания. Точно това е твоят живот – извън обусловености и преходи, проектирани от миналото.

Едно усмихнато дихание.

София, 3/XI/2011 г.

Older posts Newer posts

© 2019 freebreeder

Theme by Anders NorenUp ↑