freebreeder

словесни проблясъци

Author: Георги Атанасов (page 1 of 8)

Всяко време има свое място

Всяко време има свое място

Дъдълти Туиг имаше усещането че всяко време се появява на определено място. За Айнщайн, това бе Берлин, за Микеланджело – Рим и Италия, за великите географски открития – Испанската империя и т.н.

За себе си обаче, не знаеше къде е неговото място въпреки усещането, че времето му е тук и сега. Опитваше се да го намери под щкафовете, шапката си и подлистника на вестника, но нищо не се получваше. Той тромаво мърдаше с уши и търсеше място за своето време. А времето бе чудно и омайно, като пробуждащата се пролет.

Така мислеше докато разрошваше дългите си мустаци, подръпваше опашката си и живееше в безместност. Опитваше се да се задържи – тук или там, понякога срещаше някого – бяха безспорно в едно и също време, защото стрелките на часовниците им се движеха заедно, но Дъдълди не бе сигурен, че са на едно и също място.

Поради тази причина, той реши да напише трактат доказвайки емпирично, че за него самият, мястото не е налично в този свят, въпреки че имаше време. Обикаляше полюсите, прекоси меридиана, лапичите му надбягваха хода на часовника и дори срещна Слънцето, ден преди да изгрее. Реши да го попита за мястото на времето.

Слънцето отговори, че знае своето място – защото е фиксирано от времеви-пространствения континум, преместено е от теорията на относитеността, погълнато и изплюто от черна дупка, ала строгите му задъжения към къпещите се на брега на Маями, го принуждават да се покаже, точно там.

Дъдълди си мислеше, всъщност се почесваше и косъмчетата на главата му улавяха безвремието на мястото което съществува само за него. Бе една идея, разтеглена в хипербола, образуваща Вселена на главата му, която лесно можеше да покрие с бейзболна шапка. Тогава реши че имайки времето и притеждавайки главата си, може би си е на място.

Неговата концепция, теория, хипотеза и идея не бе приета. Научният свят я отхвърли, домакините му се сърдеха – защото мислеха че са точно на своето място, икономистите се канеха да го погубят. Какво ще стане ако всеки във времето има свое място под шапката си?

Нима редът не поставя всеки на място? И още повече – всеки си го пази.

Така размишлявайки Дъдълди Туиг взе своя куфар, реши да потегли към звездите и отправил мечтателен поглед – яхна следващия цвят на дъгата. Тя го обля в розово, не в червено. Всъщност дъгата няма определен цвят. Този неопределеност го понесе към звездни купове и галактики, до дъното на центрофугиращата Вселена.

Засмукването го срещна с един старец с моряшка фланелка, който изпираше последните галактики. Изваждайки ги изстискваше от тях време и места, преживявания и бейзболни шапки. Дъдълди Туиг го гледаше как прилежно простила плоските вече галактики, и когато имаше хрема – старецът добродушно се изсекваше в тях.

Заекът помисли дали да попита нещо. Погледна старецът в очите, усети сърбеж в носа си и посегна към една простряна кърпичка.

София, 5.03.2016 г

На Мила и Дени, Жоро

Човекът и изкуството

Някога бях писал, че изкуството е един непостижим блян. Все още не знам какво точно съм имал предвид. Изкуството е подражание на човека, на заобикалящата го реалност – пресъздаване и импресия на света който го вълнува и очарова и все пак – един отпечатък на вътрешните му пластове, в които душевността му се разголва, за да преживее катарзис.

Да пиша за изкуството е като да пиша за жена която не познавам, устни които никога не съм докосвал – тайна, Божия или вселенска която е скрита хем далеч, хем толкова близо. Изкуството – което ни различава от животните, от всички други форми на живот е абстрактна страна на нашето съществуване в което можем да сътворяваме светове, да бъдем в много роли.

Обществото отхвърля мечтателите. При все това се вълнува от изкуството – приложно, изящно. За изящното изкуство трябва изтънчен усет култивиран у душата на човек. Дали така се ражда някой? Може би друг развива това чувство – било то като ценител или Творец. Кой е творец? Нима всеки човек, всяко същество което броди по тази земя не твори с мислите и делата си.

Най-красивият подарък е картината на живота, нарисувана с размах. Животът е красиво платно сред което всеки, каквато и роля и функция да заема може да рисува тежки мазки, остри щтрихи, да шепти любовни слова. Изкуството е безметежен копнеж на душата за отхвърляне на тленното за постигане на Божественото, за единение с Универсума.

Нищо друго не придвижва така пластовете на човешката душа както голямото изкуство. Дори да бъде неразбрано, невъзможно за интерпретация дори ненужно – голямото изкуство, в която и да е сфера – живопис, скулптура, поезия или проза придвижва душата към следваща октава, я която тя да изживее своя и на автора катарзис да е съпричастна на един друг свят, които не познава.

Човешкият живот е немислим без изкуството. Природата е великият художник на творението и го прави, чрез багри, звуци – мирис и докосване. Ние се учим бивайки потопени в този резервоар от творчески потенциал, този океан на Духа да сме съпричастни в танца на живота, да поемем нашата роля и бъдем съавтори на творението чрез живота си.

Изкуството измъчва, преследва довежда до суисидни размисли и все пак дава криле на човешкия дух, който броди вселената с него, намира пристан вижда Бога, премахва всякакви предели и ограничения. Изкуството е висшата форма на свобода отвъд която е Бог или нищото, която властва над безпределния Космос.

Творчеството мени своята форма, но не и своето съдържание. Все търси и разглежда злободневни теми, които и колкото банални да изглеждат вълнуват човешката душа и ще бъде така, докато има човечество. Вярвам че разумната Природа е внесла у човека сетива, чрез което той да и се удивлява, вдъхновява и подобява – това начинът да твори.

За бъдещето на човечеството, за неговото настояще и радост Изкуството е формата на разнообразие на видовете, на идеите и мислите. Чрез изкуството ние не оставаме индиферентни към живота а мислим върху него, неговите стойности – път и цели. В този ред на мисли смятам че изкуството е поглед върху света, към по-доброто бъдеще към вътрешни светове и азове които очакват да бъдат открити, споделени и приети за добруване на планетата.

Врабчови спомени

Ванко дойде при дядо си облян в сълзи. Приседна при цървулите на стареца и се обърса о белите потури. Дядото гледаше към залязващото слънце, приседнал на малка скована пейка под чердака. Олющената мазилка на кирпичената къща бодеше гърба му, затуй се бе облегнал на бастуна си, извил гръб и вежди към процеждащата се аленина от Запад.

Какво има внуче, погали главицата на момчето стария човек. То се загуши още повече и разплака.

Дядо, дядо – аз такова, убих едно врабче.

Е как стана това синко, дядото закриви калпака си.

Детето го загледа с бистрите си сини очи плувнали в прозрачни сълзи и проточи.

Ами намерих птичката на пътя до къщата да се влачи криле в прахта и рекох да я махна от пътя. Минувач ми рече да я сложим на сянка и реших да я прибера. Турих я в голямата пръстена саксия да си почива и сложих малко водица, семки и трошици хлебец.

А кой ти каза за хлебеца, почеса се дядото зад ухото.

Ами една жена дето ме видя да нося птичката.

Старият човек трупна леко с бастуна о земята.

И какво стана?

Ами отидох да си играя дединко и после като се върнах да погаля отново врабчо и да видя какво прави,
той кашляше, кашляше – аз се опитах да му помогна – потупах го по гръбчето, ала не помогна. И той дядо, момчето се разплака – умря… Момчето се хвана силно за потурите на стареца.

Птичките обичат червейчета, пеперудки, скакалци – само когато са големи и домашни – ядат трошици и трябва да са надробени ситно.

Ела ела, той гушна разплакалото се дете, да ти кажа една хубава история.

Детето се свря у пазвата на стария човек от която боцкаше почерняла гръд.

Слушай сега, викат че Ангелите на небето им дават от време на време – да наглеждат по някой човек. И те понякога го обгрижват повече отколкото требе – и мед му носят и мляко и баница с масло, защото искат да му угодят. Това правят младите Ангели, що се грижат за хората.

А старите що правят Деди, Ванко дръпна леко ризата на стария.

Ами, усмихна се под мустак дядото и извади от устата си мундщук – старите градят Земята, твърдта  отделят от водата, направляват Слънцето когато се носи над нивите, да не падне ниско и изгори житата и оформят шапката на най-високите снежни върхове. Те са силни и много работят, момчето ми.

Та понякога се случва един млад Ангел комуто е дадено да се грижи за човек, да се престарае щото е млад и човекът да му дойде в повече даденото, да преяде-задави и погине.

Тогаз какво става деди?

Ами Ангелът се вайка, плаче ала приема Волята Божия щото само тъй може да се научи и стане старши Ангел. Щото видиш ли – ако вземе да направлява Слънцето или Луната и сгреши, ще си отидат много хора, а така се е научил със смъртта на едногова. Сърцето на Ангела плаче – също като твоите звезди очици – дядото обърся бузата на момчето с длан.

Момчето го съгледа вторачено и се опита да отвърне на леката усмивка на стария.

Когато Ангелите плачат, вечер можем да видим падащи звезди от небето и да си пожелаем да са по разумни когато ни помагат следващия път, а ние да слушаме хората с опит и добро сърце – при правенето на нещо, за да не грешим.

Деди а къде е сега врабчо, попита момчето?

Той е част вече от свитата на онзи Ангел що го е пратил при теб да изпита Любовта ти от която се е задавил и сега пее с летящите Ангели на небето. А ти какво стори с него?

Момчето погледна надолу към земята и сви пръсти около палеца на дядо си.

Ами погребах го в саксията дето го отглеждах.

Добре си сторил деди – старият човек се загледа в залеза който жулеше бузите му, очите му не мигваха – насълзиха се ала и той не знаеше дали защото Слънцето си отиваше, заради внука му който бе уморил по неволя птичка или грапавата стена която натискаше изнурения от живота му гръб.

* * *

След няколко дни Ванко отиде да види мястото на своя приятел врабчо дето го бе положил в земята. Около пръстеното гърло на глинената саксия бяха наредени бели камъчета, а в нея цъфтяха красиви виолетови и жълти цветя. Нейде в небето над него – весело се гонеха и пееха птички.

На Врабчо – Хор, София 26.08.2012 г.

Някъде там

Очите на Николов угасваха тихо в тъмното като угарката топлеща пръстите му. Нощта се бе спуснала неусетно полепнала по дрехите и обвила книжата пред които мъжделееше тихо екран. В очилата на мъжа се отразяваха редове които той четеше с насълзени очи.
Не знам как да започна доклада, мислеше Николов. Всички умни сентенции са като сутри – стихове които текат и сякаш нямат общо една с друга, но са втъкани в мрежа поддържаща самия живот.

„Смъртта не е отговор, а въпрос.“

„Хората вземат от живота това което си мислят че заслужават, а не това което искат.“

„Скърбието е най ужасната маска..“

Мислеше си за Урумов от Нощем с Белите коне. Неговият доклад бе социално насочен, изследваше възможностите на човека да преживее бъдещето, да оцелее точно сега на прага на своето съществуване. Угарката падна на килима, не по-скоро пръстите го заболяха от жарта и сам я пусна. Има ли значение, помисли си Николов – реалността е такава, каквато я изтълкуваме.

Бъдеще може да има но не и вечен живот. Всяко нещо което е в материята трябва да загине, в неговата природа е да не съществува след известен цикъл. Единствено идеята за нещата, духовността е извечна и за нейното съществуване не е необходим ресурс освен? Мисъл и Любов – се отрони от устните на Ангел с лице на Мария Магдалена в ума на мъжа.

Понякога в сънищата си пропадаше дълбоко в себе си за да достигне до свят изпълнен със звуци и багри – необятни и плашещи. Николов знаеше че това е истинският свят на който ние сме бледи сенки. Трябваше нещо да се случи за да заживее сред грохота в целия си блясък и да има или му бе посочен смисъл – за да се върне.

Екранът, примигваше вяло. Така е и с енергийните източници на планетата. Ако са безплатни Системата ще рухне. Ако пък има свободен източник на енергия – всяка нация и домакинство ще претендира да го притежава, свободната енергия означава по-малко работа, повече блага и изчерпване на хранителните ресурси.

В този си вид, така мислеше да е началото на речта му -Човечеството не може да продължава да населва земята. Или ще мине на по-висока октава, в света на грохота и цветовете или ще дири дом в студения Космос. Може би има още едно решение – скрито в миналото в древността на патриарсите на човечеството, когато древният Авраам и Ной са живяли по хиляда години. Плътта е неустоима, желанието за размножение за еволюция за стигане до Бога – чието лице се отразява о всеки чифт очи.

Николов си мислеше за експеримента на Бога, той самият бе част от него ала и Бог бе част от експеримента – като в стенописа на Сикстинската капела – Бог Отец и човек се докосват, за да се познаят – кимна той. Докладът бе готов, с едно заглавия и една разположена някъде точка. Та нали самият Творец бе поставил така, началото на Битието.

Николов отпи от стъклена чаша, махна с ръка и заспа на бюрото.

София 29.04.2012 г.

Когато ми е тежко

Без Бог и Любов
се молех за прошка
за живота си
който се процеждаше
без смисъл.

Драперии на отживяното
непрочетени редове на душата
има ли смисъл всичко
погиващо в прахта
ако не си обичал?

Дори себе си, или другия
ангелите, децата, Синьото небе
един живот – птица, която
умира силуетно със залеза.

Дали си обичан, дали си обичал
какво и кого са безмислени нишки
по сребърните струни на времето.

Единствено мигът в който …

О Боже, прости ми Боже за всичко –
за стените, преградите и предразсъдъците
за редките разходки, за кратките сълзи
за мислите злокобни за това че не бях
човек а се опитвах да бъда… дете

Усмихни се

Усмихни се – ден е и жив си,
усмихни се – и утре ще има Любов,
сълзите не спирай – жив ли си,
знай ще те следват до гроб!

Усмихни се на цветето малко
на игривия лъч Светлина,
усмихни се – животът е жалък
ако го гледаш само с Тъга.

* * *

Таз усмивка е Утрото свято,
тя е онази причудлива Дъга
която в детството връща обратно
и се чувстваш пак у дома.

София 27.1.2012 г.,

Благодаря Ви!

Наследство

Генетичните брънки които се носят във време-пространството

не са нашето наследство.

Не е и обусловеността на индивида от миналите деструктивни модели на предците.

Истинското наследство на човека е богатството на генофонда – на неговата непокварена и чиста душевност – готова да лети и се бори за Свободата си.

Бащата Х слуша музика която ти не понасяш, а немееш пред акорди които те докосват. Майката Y не те разбира не достига твоите копнежи макар и някога да са я вълнували не по-малко от теб.

Времето се изкривява в геометрична крива която броди из Вселената за да се върне в първоначалната си форма – обогатена от дъгата, окъпана в цветове и преживявания. Точно това е твоят живот – извън обусловености и преходи, проектирани от миналото.

Едно усмихнато дихание.

София, 3/XI/2011 г.

Човекът който си спомни

Мисля си за Бога като за разказвач на истории

който просто сяда да пише както аз правя

и се движи с разказа воден от някаква идея, без да знае

накъде ще отиде историята

[29.8.2011 г. 23:37:24] George Atanasov:

Манолов седеше заслушан в музиката. Тя имаше чудното свойство да го пренася в мечти и спомени. Никое друго изкуство не можеше да го заведе толкова далеч само за миг. Мислеше си за болезнените моменти от миналото и мечтите и защо се получава точно така. Някъде беше чел че в древността, мъдрец предупредил че човек може да полудее ако си спомни всичките си прераждания.

Загледан в нощното небе мъжът беше склонен да пробва. Да разбере защо понякога кръвта бушува в ушите му, защо го е страх от вода, защо се плаши от коварно предателство и семейството е толкова важно за него, както и срещата с любимия човек. Може би както казваха психолози, всичко това бе изградено в неговото семейство, ала в контраст привържениците на реинкарнацията утвърждаваха, че душата сама избира къде да се роди, за да се учи.

И така Манолов пое, по стъпки воден от книга, а може би от спомен или опит. Затвори очи и се пренесе в студена пещера чиито стени бяха покрити с влага. Същата веднага полепна по ризата му и слизайки в гърлото и той усети как се просмуква в тялото. Отстрани имаше наредени факли. И как да няма – мислеше си Манолов, та това бе неговата пещера.

На дъното в края на витите изсечени стълби се намираше някакво малко езерце и скални фрески. Рисунките на животни и хора трептяха, сякаш танцуваха а в езерцето капваха равномерни капки през десетки секунди, образувайки кръгове във водата. Манолов приседна, после се огледа. Сякаш нямаше отражение или пък се отразяваше до безкрай – в тези всички разбиващи се кръгове. Остана загледан и сякаш потокът го завихри, попадайки в центъра на падащата капка той се усети във водовъртеж.

Опитваше се да си вземе въздух, не потъваше. Беше умирал много пъти воден от страстта си към зеленикавата ефир, към която бе изпитвал едва ли не първичен копнеж. И ето видя се като делфин, играещ с малките си, пазещ стадото, после бе момиченце навело се над коша за дрехи и поето от пенливата река. Майка му си скубеше косите и удряше бялата си гръд.

Тежки брони, силни удари. Бойни възгласи – някъде лети сокол. После се превърна в индианец който бавно се убива сред близките си в резерват, захапал тютюн и шише. А някога преди това беше бегач, залавящ бизони – пронизващ ги, както и еднорога който търсеха за да стрият издатъка на главата му за илачи и отрова, без да са сигурни че дори съществува.

Дворцови сплетни, художествени страсти, вариететна суета, динамика на борсата, поредно самоубийство, обич, прокълване, отлъчване и папска благост. „Не мога“ извика Манолов. Целият бе облян в пот, стичаща се от зениците му, разбиваща всеки образ парещ в очите му – на слугинче, на жена, на феодал, на животно което разкъсва, на майка която обича, на човек с криле, а дали бе човек? Манолов се задъха.

Намери се на стола, отпуснат в мекотата на дамаската. Рамките на очилата му бяха оставили дълбоки червени следи по лицето. Ризата му лепнеше неприятно. Той скочи на крака отърсен от миговете, а може би часове. Пещерата я нямаше – виждаше само що годе прибраната си и чиста стая. Ала нещо, нещо го тормозеше. Стана и припряно се запъти към огледалото в банята.

Сред нея, загледан в плоската амалгамена повърхност той искаше да види Истинския си образ. Не, един образ един цял образ изграден от фракталите които странстваха из дебрите на душата му. Образът – подпухнал, със стичаща се пот и зачервен бе там. Ала това беше ли той? След всичко което видя? Просто едно следствие или една причина за бъдещето – помисли Манолов.

* * *

Мъжът си сипа чаша питие и загледан в звездите над себе си усети че отрони „Защо“. После заплака, спомняйки си много радости, преживявайки отново премногото скърби, усещайки кръвта по ръцете си, загубата на ласки, на очи които никога няма вече да види, устни които няма повече да целуне, съществуване което остава някак зад него, невъзможно отново да преживее.

„Защо?!“

В отговор звездите потрепнаха. Сякаш тътен мина през небосвода и те се стопиха и започнаха една по една да падат от него превръщайки се в мънички сребърни капчици. Нещо намокри рамото на мъжа. Господ някъде високо над него, също плачеше…

София 31.08.2011 г. Благодаря Ви!

Гъсеницата

посвещава се на мечтата за Свобода в един свят

който всеки определя нейните граници

Дойде големият ден. Гъсеницата която ще наречем за кратко Бо си проправяше път с накъсани но хармонични движения на малкото зелено тяло осеяно с оранжев мъх и десетки крачка. Бо бе съпровождана от гордото семейно шествие както и веселите закачки на работливите мравки и ленивите бръмбари – рогачи. Из храстите и кацнали на жълти цветчета облечени в хитиновите си фракове щурци свиреха триумфалния марш на промяната.

Бо се бе запътила заедно със своето семейство към олтара в дънера на стария дъб – покосен някога от синя светкавица. В него живееше жрецът Маби – скарабей менящ своята мантия според усмивката на Слънцето и времето. Маби трябваше да помаже промяната на Бо и може би да и даде отговор за нейното бъдеще.

Бо стоеше пред оголения дънер и се покачи с плавни движения. Не бързаше – нещо в тази церемония я смущаваше и тя под припека на слънцето уморено тътрузеше нозе. Остана заедно с Маби който я оглеждаше търкалайки малка топчица тор пред себе си.

„Здравей“ каза Скарабеят.

„Здравей Маби“, отвърна гъсеницата.

„Днес е големият ти ден, мила Бо“ – рече Маби. Ти ще можеш да се запътиш към дебрите на съня в хралупата на дървото на твоето семейство и да останеш там до денят на твоята промяна.

„А защо?“ – запита гъсеницата.

Маби се стъписа пред такъв въпрос. Поколения гъсеници идваха и благодаряха за този ден който бе очакван от тях и роднините им.

„Ами такъв е редът на нещата мила Бо“, рече Маби,

„Ами ако аз искам да си остана будна и гъсеница, може ли?“ Запита Бо.

Маби се замисли – погледна облаците които прибягваха весело над него и отвърна, „Ами не знам Бо, вероятно може. Може и да загинеш така но ако си решила пробвай. Но защо го желаеш?“

„Защото обичам животът си на гъсеница, мили Маби.“ Бо се разчуства. „Обичам малките мравчици да пълзят по тялото ми, да хрупам крехки листенца, да се нося по реката и да откривам нови корички в дърветата изпълнени с боров дъх.“

Маби потъркаля кръглата топка тор пред себе си.

„Какво предсказва бъдещето за мен Маби?“

Бръмбарът погледна пукнатините изрязани в топката и отрони. „Ще станеш красива бяла пеперуда, радваща се под лъчите на слънцето и кацаща от цвят на цвят пренасяйки прашец.

А после, после ще те хване едно голямо същество в мрежа и животът ти ще приключи…

Това ще стане ако сега отидеш да спиш…“

Очите на Бо се разшириха докато слушаше.

„А какво ще стане ако не отида?“

Маби погледна плоската гола част на кълбото – няма предсказание за това, той сви криле.

Гъсеницата взе решение и слезе обратно по кората на дънера.

Роднините и я гледаха с интерес някои унило. Щурците бяха спрели да свирят и настройваха инструментите си. Гората бе притихнала.

„Аз, рече гъсеницата, аз Бо завявам че не искам да отивам да спя.“ Не искам да се събудя, полетя и бъда убита, независимо че не знам какво означава всичко това. Искам да се разхлаждам из потоците, намирам нови приятели сред храсталаци и листенца, пия роса в утрото и оставям Слънцето да ме гали.

* * *

И така дните се занареждаха в приключения радост, Слънце и топлина за малката гъсеница.

Един ден след като бе преминала отвъд границите на горското царство, нещо меко, силно и топло я взе в ръка и после сложи в студена прозрачна кутия. Бо дишаше тежко но когато над нея се появиха дупчици през които живителен въздух започна да навлиза – тя се успокои.

Очите бяха големи, усмихнати и сини. Момчето пишеше нещо с молив а до нощната лампа на бюрото му седеше Бо. Момчето нахвърляше по някои ред с молива а после лепваше лице към буркана от който гъсеницата му махваше с пипала.

Никола си мислеше „Защо трябва да пораства а още повече защо хората трябва да умират изобщо?“ Някои възрастни говореха за рай, други за прераждане а той просто искаше да бъде, да се радва на живота и да го изследва.

Дали ще може да го изследва в тази форма и докъде – това са въпроси на които дори Маби не можеше да отговори. Една сутрин момчето се събуди и видя че в бурканчето от мантията на гъсеницата пърхаше красива бяла пеперуда. Никола я пусна и тя кацна на прозореца до него.

Помаха му прохладно за последно с криле и отлетя.

Бо си мислеше че просто бе пожелала да се превърне в пеперуда, бе заспала с това желание за да намери изход от стъкления буркан, а Никола тъжно и някак с лекота гледащ след нея си мислеше за близките които бе загубил, за смъртта и дали някъде над други небеса не пърхат с криле, подобно на малката гъсеничка.

Момчето затвори прозореца и седна да пише.

София 28.08.2011 г.

Плачът на черницата

посвещава се на всички зависими хора

които осъждам, жалея и на които пожелавам бъдеще…

Глухи сенки се виеха в клоните и дънера. Пропълзяваха и смехът им кънтеше – резониращ в оголените клони на дървото. То бе ниско ала достъпно. Смело споделяше вкусния си стипчив плод и малките топли ръчички се увиваха около дървените му крайници и се вкопчваха в белезникавото ухание, което се стопяваше в сладко преглъщане.

В основата – до дънера седеше сянка – сива и бледна, размита от слънцето на мъж с гола глава. Той съзерцаваше децата и някак отдалечено поглъщаше плода с тях, катереше се по дървото усмихваше но и плачеше едновременно. Черницата много искаше да го загърне с клоните си, ала те бяха високо – над главата на мъжа, който така и не дръзна да се покатери.

После се появи друга сянка – с дълга права суха коса начупена под формите на дъгата, в която облаците губеха своя блясък – със светнали неприветливо очи като на хищна птица без плячка и тя отведе мъжа. Гласовете им бяха силни но глухи – без вътрешно кънтене, без живот без онзи резонанс на детския смях който караше листата на черницата да потръпват от радост.

Мъжът седна на пейка отдалечен с чаша бира в ръка, после изчезна някъде заедно с жената и изсипа пакетче в гърлото си, трескаво търсеше вените си които бучаха из цялата му глава и се чувстваше толкова слаб и невинен пред небето и онези малки същества които се катереха по черницата, че изведнъж зарони сълзи. Другите му се смееха – те бяха палячовци – шутове сред тази градина на мъчения – обвила съзнанието му в пиво, хапчета и невъзможност да се отърси.

„Татко“ – повика го малкото момиченце. Мъжът преглътна сълзите си, слабостта на тялото, завеяността на ума си и се запъти към дървото. Подложи ръце и децата слизаха и се качваха отново на дървото. Всяко качване и слизане бе придружена със смях и прегръдки които както топлеха, така и прорязваха с нож – някъде дълбоко душата на мъжа.

Срещащ обвинителните погледи. Осъждащ сам себе си. Зависим от оценката на другите и от гласа на жената с гарванова коса – силен и далечен, като всичко останало докато не се потапяше в блажената нирвана без тревоги, но и без покой – душата му искаше да лети подобно на птица а децата му бяха Ангели – които щяха да я съпровождат.

Слънцето раздра небето и просветна през големия каменен кръст на черквата. Заслуша се – сърцето му биеше в очакване на нещо което никога не идваше, което искаше да получи с лекарствата с иглите с топлата течност пълзяща по вените му, с усмивката на другарката му със секса – който вече не можеше да прави, но не се получи и заплака. Заплака отвътре някак пречистващо, а децата слезли от дървото го прегърнаха.

Черницата отрони няколко плодчета – белезникави, зрели и ухаещи на надежда. Ала той знаеше че му трябва сила отвъд човешката и посока – някой и нещо да му даде цел и подкрепа да продължи напред. Усмихнат, заслепен от слънчевите лъчи той се облегна на черницата и запали цигара. Дървото бе обвито в ухаеща – стичаща се смола, прикрита зад изваяните му гънки – спускаща се дълбоко, към корените под Земята – където бе събрана цялата човешка болка.

София 27.08.2011 г.

Older posts

© 2018 freebreeder

Theme by Anders NorenUp ↑