freebreeder

словесни проблясъци

Month: август 2011

Човекът който си спомни

Мисля си за Бога като за разказвач на истории

който просто сяда да пише както аз правя

и се движи с разказа воден от някаква идея, без да знае

накъде ще отиде историята

[29.8.2011 г. 23:37:24] George Atanasov:

Манолов седеше заслушан в музиката. Тя имаше чудното свойство да го пренася в мечти и спомени. Никое друго изкуство не можеше да го заведе толкова далеч само за миг. Мислеше си за болезнените моменти от миналото и мечтите и защо се получава точно така. Някъде беше чел че в древността, мъдрец предупредил че човек може да полудее ако си спомни всичките си прераждания.

Загледан в нощното небе мъжът беше склонен да пробва. Да разбере защо понякога кръвта бушува в ушите му, защо го е страх от вода, защо се плаши от коварно предателство и семейството е толкова важно за него, както и срещата с любимия човек. Може би както казваха психолози, всичко това бе изградено в неговото семейство, ала в контраст привържениците на реинкарнацията утвърждаваха, че душата сама избира къде да се роди, за да се учи.

И така Манолов пое, по стъпки воден от книга, а може би от спомен или опит. Затвори очи и се пренесе в студена пещера чиито стени бяха покрити с влага. Същата веднага полепна по ризата му и слизайки в гърлото и той усети как се просмуква в тялото. Отстрани имаше наредени факли. И как да няма – мислеше си Манолов, та това бе неговата пещера.

На дъното в края на витите изсечени стълби се намираше някакво малко езерце и скални фрески. Рисунките на животни и хора трептяха, сякаш танцуваха а в езерцето капваха равномерни капки през десетки секунди, образувайки кръгове във водата. Манолов приседна, после се огледа. Сякаш нямаше отражение или пък се отразяваше до безкрай – в тези всички разбиващи се кръгове. Остана загледан и сякаш потокът го завихри, попадайки в центъра на падащата капка той се усети във водовъртеж.

Опитваше се да си вземе въздух, не потъваше. Беше умирал много пъти воден от страстта си към зеленикавата ефир, към която бе изпитвал едва ли не първичен копнеж. И ето видя се като делфин, играещ с малките си, пазещ стадото, после бе момиченце навело се над коша за дрехи и поето от пенливата река. Майка му си скубеше косите и удряше бялата си гръд.

Тежки брони, силни удари. Бойни възгласи – някъде лети сокол. После се превърна в индианец който бавно се убива сред близките си в резерват, захапал тютюн и шише. А някога преди това беше бегач, залавящ бизони – пронизващ ги, както и еднорога който търсеха за да стрият издатъка на главата му за илачи и отрова, без да са сигурни че дори съществува.

Дворцови сплетни, художествени страсти, вариететна суета, динамика на борсата, поредно самоубийство, обич, прокълване, отлъчване и папска благост. „Не мога“ извика Манолов. Целият бе облян в пот, стичаща се от зениците му, разбиваща всеки образ парещ в очите му – на слугинче, на жена, на феодал, на животно което разкъсва, на майка която обича, на човек с криле, а дали бе човек? Манолов се задъха.

Намери се на стола, отпуснат в мекотата на дамаската. Рамките на очилата му бяха оставили дълбоки червени следи по лицето. Ризата му лепнеше неприятно. Той скочи на крака отърсен от миговете, а може би часове. Пещерата я нямаше – виждаше само що годе прибраната си и чиста стая. Ала нещо, нещо го тормозеше. Стана и припряно се запъти към огледалото в банята.

Сред нея, загледан в плоската амалгамена повърхност той искаше да види Истинския си образ. Не, един образ един цял образ изграден от фракталите които странстваха из дебрите на душата му. Образът – подпухнал, със стичаща се пот и зачервен бе там. Ала това беше ли той? След всичко което видя? Просто едно следствие или една причина за бъдещето – помисли Манолов.

* * *

Мъжът си сипа чаша питие и загледан в звездите над себе си усети че отрони „Защо“. После заплака, спомняйки си много радости, преживявайки отново премногото скърби, усещайки кръвта по ръцете си, загубата на ласки, на очи които никога няма вече да види, устни които няма повече да целуне, съществуване което остава някак зад него, невъзможно отново да преживее.

„Защо?!“

В отговор звездите потрепнаха. Сякаш тътен мина през небосвода и те се стопиха и започнаха една по една да падат от него превръщайки се в мънички сребърни капчици. Нещо намокри рамото на мъжа. Господ някъде високо над него, също плачеше…

София 31.08.2011 г. Благодаря Ви!

Гъсеницата

посвещава се на мечтата за Свобода в един свят

който всеки определя нейните граници

Дойде големият ден. Гъсеницата която ще наречем за кратко Бо си проправяше път с накъсани но хармонични движения на малкото зелено тяло осеяно с оранжев мъх и десетки крачка. Бо бе съпровождана от гордото семейно шествие както и веселите закачки на работливите мравки и ленивите бръмбари – рогачи. Из храстите и кацнали на жълти цветчета облечени в хитиновите си фракове щурци свиреха триумфалния марш на промяната.

Бо се бе запътила заедно със своето семейство към олтара в дънера на стария дъб – покосен някога от синя светкавица. В него живееше жрецът Маби – скарабей менящ своята мантия според усмивката на Слънцето и времето. Маби трябваше да помаже промяната на Бо и може би да и даде отговор за нейното бъдеще.

Бо стоеше пред оголения дънер и се покачи с плавни движения. Не бързаше – нещо в тази церемония я смущаваше и тя под припека на слънцето уморено тътрузеше нозе. Остана заедно с Маби който я оглеждаше търкалайки малка топчица тор пред себе си.

„Здравей“ каза Скарабеят.

„Здравей Маби“, отвърна гъсеницата.

„Днес е големият ти ден, мила Бо“ – рече Маби. Ти ще можеш да се запътиш към дебрите на съня в хралупата на дървото на твоето семейство и да останеш там до денят на твоята промяна.

„А защо?“ – запита гъсеницата.

Маби се стъписа пред такъв въпрос. Поколения гъсеници идваха и благодаряха за този ден който бе очакван от тях и роднините им.

„Ами такъв е редът на нещата мила Бо“, рече Маби,

„Ами ако аз искам да си остана будна и гъсеница, може ли?“ Запита Бо.

Маби се замисли – погледна облаците които прибягваха весело над него и отвърна, „Ами не знам Бо, вероятно може. Може и да загинеш така но ако си решила пробвай. Но защо го желаеш?“

„Защото обичам животът си на гъсеница, мили Маби.“ Бо се разчуства. „Обичам малките мравчици да пълзят по тялото ми, да хрупам крехки листенца, да се нося по реката и да откривам нови корички в дърветата изпълнени с боров дъх.“

Маби потъркаля кръглата топка тор пред себе си.

„Какво предсказва бъдещето за мен Маби?“

Бръмбарът погледна пукнатините изрязани в топката и отрони. „Ще станеш красива бяла пеперуда, радваща се под лъчите на слънцето и кацаща от цвят на цвят пренасяйки прашец.

А после, после ще те хване едно голямо същество в мрежа и животът ти ще приключи…

Това ще стане ако сега отидеш да спиш…“

Очите на Бо се разшириха докато слушаше.

„А какво ще стане ако не отида?“

Маби погледна плоската гола част на кълбото – няма предсказание за това, той сви криле.

Гъсеницата взе решение и слезе обратно по кората на дънера.

Роднините и я гледаха с интерес някои унило. Щурците бяха спрели да свирят и настройваха инструментите си. Гората бе притихнала.

„Аз, рече гъсеницата, аз Бо завявам че не искам да отивам да спя.“ Не искам да се събудя, полетя и бъда убита, независимо че не знам какво означава всичко това. Искам да се разхлаждам из потоците, намирам нови приятели сред храсталаци и листенца, пия роса в утрото и оставям Слънцето да ме гали.

* * *

И така дните се занареждаха в приключения радост, Слънце и топлина за малката гъсеница.

Един ден след като бе преминала отвъд границите на горското царство, нещо меко, силно и топло я взе в ръка и после сложи в студена прозрачна кутия. Бо дишаше тежко но когато над нея се появиха дупчици през които живителен въздух започна да навлиза – тя се успокои.

Очите бяха големи, усмихнати и сини. Момчето пишеше нещо с молив а до нощната лампа на бюрото му седеше Бо. Момчето нахвърляше по някои ред с молива а после лепваше лице към буркана от който гъсеницата му махваше с пипала.

Никола си мислеше „Защо трябва да пораства а още повече защо хората трябва да умират изобщо?“ Някои възрастни говореха за рай, други за прераждане а той просто искаше да бъде, да се радва на живота и да го изследва.

Дали ще може да го изследва в тази форма и докъде – това са въпроси на които дори Маби не можеше да отговори. Една сутрин момчето се събуди и видя че в бурканчето от мантията на гъсеницата пърхаше красива бяла пеперуда. Никола я пусна и тя кацна на прозореца до него.

Помаха му прохладно за последно с криле и отлетя.

Бо си мислеше че просто бе пожелала да се превърне в пеперуда, бе заспала с това желание за да намери изход от стъкления буркан, а Никола тъжно и някак с лекота гледащ след нея си мислеше за близките които бе загубил, за смъртта и дали някъде над други небеса не пърхат с криле, подобно на малката гъсеничка.

Момчето затвори прозореца и седна да пише.

София 28.08.2011 г.

Плачът на черницата

посвещава се на всички зависими хора

които осъждам, жалея и на които пожелавам бъдеще…

Глухи сенки се виеха в клоните и дънера. Пропълзяваха и смехът им кънтеше – резониращ в оголените клони на дървото. То бе ниско ала достъпно. Смело споделяше вкусния си стипчив плод и малките топли ръчички се увиваха около дървените му крайници и се вкопчваха в белезникавото ухание, което се стопяваше в сладко преглъщане.

В основата – до дънера седеше сянка – сива и бледна, размита от слънцето на мъж с гола глава. Той съзерцаваше децата и някак отдалечено поглъщаше плода с тях, катереше се по дървото усмихваше но и плачеше едновременно. Черницата много искаше да го загърне с клоните си, ала те бяха високо – над главата на мъжа, който така и не дръзна да се покатери.

После се появи друга сянка – с дълга права суха коса начупена под формите на дъгата, в която облаците губеха своя блясък – със светнали неприветливо очи като на хищна птица без плячка и тя отведе мъжа. Гласовете им бяха силни но глухи – без вътрешно кънтене, без живот без онзи резонанс на детския смях който караше листата на черницата да потръпват от радост.

Мъжът седна на пейка отдалечен с чаша бира в ръка, после изчезна някъде заедно с жената и изсипа пакетче в гърлото си, трескаво търсеше вените си които бучаха из цялата му глава и се чувстваше толкова слаб и невинен пред небето и онези малки същества които се катереха по черницата, че изведнъж зарони сълзи. Другите му се смееха – те бяха палячовци – шутове сред тази градина на мъчения – обвила съзнанието му в пиво, хапчета и невъзможност да се отърси.

„Татко“ – повика го малкото момиченце. Мъжът преглътна сълзите си, слабостта на тялото, завеяността на ума си и се запъти към дървото. Подложи ръце и децата слизаха и се качваха отново на дървото. Всяко качване и слизане бе придружена със смях и прегръдки които както топлеха, така и прорязваха с нож – някъде дълбоко душата на мъжа.

Срещащ обвинителните погледи. Осъждащ сам себе си. Зависим от оценката на другите и от гласа на жената с гарванова коса – силен и далечен, като всичко останало докато не се потапяше в блажената нирвана без тревоги, но и без покой – душата му искаше да лети подобно на птица а децата му бяха Ангели – които щяха да я съпровождат.

Слънцето раздра небето и просветна през големия каменен кръст на черквата. Заслуша се – сърцето му биеше в очакване на нещо което никога не идваше, което искаше да получи с лекарствата с иглите с топлата течност пълзяща по вените му, с усмивката на другарката му със секса – който вече не можеше да прави, но не се получи и заплака. Заплака отвътре някак пречистващо, а децата слезли от дървото го прегърнаха.

Черницата отрони няколко плодчета – белезникави, зрели и ухаещи на надежда. Ала той знаеше че му трябва сила отвъд човешката и посока – някой и нещо да му даде цел и подкрепа да продължи напред. Усмихнат, заслепен от слънчевите лъчи той се облегна на черницата и запали цигара. Дървото бе обвито в ухаеща – стичаща се смола, прикрита зад изваяните му гънки – спускаща се дълбоко, към корените под Земята – където бе събрана цялата човешка болка.

София 27.08.2011 г.

Фуко

Четеше „Махалото на Фуко“ (правилната книга), а косата и се спускаше

на къдрави талази, подобно необуздано есенно море преди буря.

Очите и бяха бадемови – живи и изгарящи

като топли въглени, носещи мекота и опасност от пожар

едновременно.

Снагата и кръшно ухаеше танцувайки

със своята сянка, която подобно на дива и величествена газела

оставяше примамливи за хищниците и будещи възхищение, следи…

София 22.08.11

© 2018 freebreeder

Theme by Anders NorenUp ↑