Илиев седеше с лице към прозореца и сплел пръсти изпращаше с поглед залеза. Днес у него се бе появило това хрумване което сякаш помагаше светлината на алените езици да го докосва меко и топло през съдраните облаци. Напоследък се чудеше какво му е и защо не го разбират, дали изобщо разбира сам себе си. Но днес, гледайки този залез, композирайки в ума си необятни мелодии и картини той осъзна нещо много важно.
Мъжът подпря брадичката си с ръка и погледна листа с партитурата пред себе си. Всъщност не аз съм различен, другите са! Това бе като вълна минаваща през петолинието което се огъваше от освободителната и мощ. Самотата, мислеше си Илиев е липса на съзнание което да вижда Света като теб самия. И тогава си спомни за кадрите които бе правил с очи, за музиката която караше душата му да лети и се губи подобна на лястовица.
Зарея поглед към птиците които изпращаха на кръгово ято заника на Слънцето и знаеше че те се молят. Молеше се и той, на Бога с многото имена и едно присъствие. Впил пръсти в перваза мъжът чувстваше че може да лети сам и ако има с кого – също. Полетът на ятото е красив защото е споделен, усмихна се – полетът на природата, това е цяла симфония!
Представи си картини на изпращащите корабите делфини. Мисълта че само той или други определени хора виждат света по този начин и че останалите са различни накара във вените му да потече нов живот – една увереност че не той е повреден а че другите просто са различни. Не е той дамгосаният но дори дарен и такава бе неговата работа – да намира красивото, понякога тъжното и лиричното и да го изразява в Света.
Под прозореца пъплеха двойки и звукът бе на жужаща тълпа смесена със смях, звънци на колелета, клаксони уморена пот в края на работния ден и сипеща се страст в погледи и прегръдки които Илиев приемаше като парчета пъзел от творчеството му и самият живот. В крайна сметка, запита се той, има ли за къде да бързам? Да погледнем природата – сви очи в цъфналата Вишна или в очакващата любовник сойка, нима бърза нанякъде?
Ако слънцето бързаше, ако към мен тичаше някоя опиянена от мисли жена, ако детето бърза да израстне, ако не следваме естествения път и това бе цял акорд, то ние няма да стигнем доникъде освен до страданието и една тежка и мъчна гама, която самият мен бе поставила на колене и с мисълта че съм различно лош. А красивото – мъжът взе цигулка в ръце, а може би бе сакс или обой – е мозайка от пъстрота която се пренарежда всеки ден в душите и е различна за всеки. То е нещо естествено…
Към залеза се понесе тъжна но красива музика, съизмерима с напевите на богукланящите се птици, с изплакването и щастието на малкото бебе и ведрото лице на Луната което грееше вече към Своя вечен брат и съпруг в този живот. Мъжът свиреше и се топеше, дори изчезна зад стъклата и се остави да бъде само мелодия която поклащаше завесите.
Тогава разбра че самотата е личен избор за отделяне от цялото една ципа която прегражда като линии нотите а те се пренареждат сами под вещата ръка на Твореца, на Великия композитор на живота. Едно свирене с уста на местния хулиган дори и трябва просто да следва мелодията и да остави на вдъхновението, не – на нечия имагинерна ръка, а може би на мечтаната – нежна да го води към началото и края на следващото произведение на живота.
* * *
Илиев стана и взе листа в ръце, после с бързи движения изпод дългите му пръсти се зараждаха ноти.
Великден, 2011. Посвещавам на един не толкова самотен човек като мен но добър приятел.