freebreeder

словесни проблясъци

Month: август 2010

Фантазии

Докато слушаше музиката и работеше монотонно, имаше усещането че пропуска нещо много важно. Сякаш истинският живот – този който населваше мислите и чувствата му, се процеждаше като ситен пясък а душата му в случая бе окована – като в златен кафез.
Той така и не можеше да каже какво е истинският живот понеже не го познаваше. Удолетворение и покой знаеше че хората намират, в нощната прегръдка с другия, но дали това бе истинският живот и колко дълго траеше той?

За жените бе сигурен че има такива, които винаги ще са желани и красиви – както на петнайсет, така и на шейсет. Такава им беше природата – наричаха ги „от сой“ или дами, но просто тези в които можеше да се влюби и да желае с години, излъчваха нещо различно от масата други – скрити зад пози и грим и той го усещаше добре.

Мислено се криеше зад образа си и пушеше без дим и без цигари, облечен зад безупречната си репутация и сухост която не му помагаше много с обикновенните жени, но пък тези с класа отличаваха в чертите му изтънчен до болка финес, примесен с меланхолия по миналото. Наистина какво бе джентълменът или силата, напомпана в мускули – ако не гориво да се направи нещо градивно – добро, мислеше си той.

Рицарите търсеха свойте дами, свещенният Граал. Ала не бе ли Граалът потирът на живота, очертал с разлятата си форма женската биология – съвършенна да дари живот? И кой друг ако не силният и закрилящ дух на благородника, може да внесе в него капчицата живот която се предаваше от поколение на поколение.

Тези идеи го изпотяваха и му пречеха да работи, в света на фантазиите. Ала в неговия истински свят те бяха подобни на цвете, което се разтваряше при опит да разбере мъдростта на живота. В този ред на мисли, в тази житейска, рицарска и алегорична логика – мъжът и жената правят свещенният съюз на живота и тогава го пресъздават, за да открият…

Не знаеше, образите се размиваха. Знаеше че копнее за нещо което винаги е било близко до сърцето му, ала рядко бе срещал. Заместителите в живота му – кратките връзки, похотливите дълги нощи, водеха до болезнени искрици в съзнанието, му ала осветяваха мрачни кътчета и кънтящият в утрото глас казваше че това не е неговият път и сърдечен момент.

В магазините за дрехи втора употеба мирише както никъде другаде. На спарено и минал живот. Той съжаляваше младите жени които безропотно работеха там, вдишваха тежките миризми и стояха сгушени между редовете, с часове впили поглед в булеварден роман или екран на лаптоп. Сухи, бледни, очакващи избавление от миризмите – сред дим на тютюн.

Къде да я търси и как да я намери. Нима тя не бе плод само на неговата фантазия. Казват че Крал Артур изпробвал кавалерството на Сър Гауейн като пред него минали жени в различна фаза от младостта. Може ли рицарството да е посветено на една жена? Не е ли това издигане на личността в култ? А може би рицарството е посвещаване към жената като извор на живот,  към децата като бъдеще, към човечеството като семейство.

Тези мисли се смесваха с монотонното свиистене на охладителя. Бутоните чатката прямо – бездушно, но изпълнени с емоцията на ръцете които ги водеха. Знаеше че и това не бе истинският живот и се плашеше да не го изгуби съвсем когато умре, а може би отново се роди се надяваше да си спомни и да иска едно силно нещо – да я намери. Но има ли смисъл в този мимолетен отрязък от време наречено живот – ако я намери и се изпълни с нея тогава ще трябва да се изправи пред трагедията на раздялата, заложена от смъртта.

София 13.08.2010 г.

Зърното

Пътувайки през Космоса хората търсеха нов дом. Огромни Звездолети кръстосваха необятната шир, снабдени с изкуствени градини, слънца, самовъзпроизвеждащи се храни и безконечно гориво създавано от неутрино частиците – които непрекъснато проникваха кораба и неговите обитатели.

Космосът бе студен но изпълнен с чудни звезди, галактически организми и вселенски вихри пред които човекът изглеждаше прашинка ала се удивляваше и само неговото въображение и захлас можеха да поемат гледките зад дебелите стъкла на илюминаторите.

Кръстосвачите поеха в различни посоки, държаха връзка докъдето можеха, докуваха на крайни орбитални станции. Пътят щеше да бъде дълък и с неясен край. Учените и военни в кораба разискваха стратегии и хипотези – какво ще направат ако намерят годна за живот планета но на нея има разумни или не чак токова разумни същества.

Най-добрият вариант до който стигнаха чрез дедукция бе планетата да е незаселена от разумни форми на живот. Но тогава възникнаха спорове поддържани от Дарвинисти че всяка една форма на живот с времето в периода на Еволюция може да стигне нивото на съзнание на човека, а пряката намеса би означавала скъсване на естествената верига.

Мислеха учените, мислеха психолози и хуманисти, пътуваха през времето и пространството с надежда да открият планета-близнак на родната Земя. И наистина в необятния Космос имаше учудващо красиви планети, с неподозирано красива атмосфера, величествени океани, уникални планини и релеф, но на малко от тях бяха годните условия за живот.

Тогваа откриха Гея – така я нарекоха, малка планета от системата Алфа-Центавър. Планетата бе синьозелена, с оранжеви почти кафеникави планини. Групата която слезе да я разгледа изпадна в захлас от необичайната флора и сладникавия годен за дишане въздух. Сканираха планетата, взеха образци – оказа се че е богата на организми, на развити гръбначни същества и инсекти. Всички на кораба трепереха пред едно нещо – дали има разумна форма на живот и какво ще правят ако е така.

Децата и жените – десетки хиляди на кораба взеха надмощие над разума и ето че хората слязоха със совалки и създадоха свой стъклен град сред дивния лес на планетата. Почвата бе мека и топла и учените агрономи както и бившите фермери се заеха да я култивират. Наистина доста от семената донесени от земята покълнаха и дадоха чудни, дори гигантски плодове които бяха изследвани и се оказаха годни за ядене.

Нищо обаче не се случваше с пшеницата. Тя стоеше и не умираше в земята. Леко почерняваше и заспиваше дълбоко в нея а след време се разграждаше и изчезваше без следа в топлата ронлива пръст на Гея. Замислиха се учените. Не след дълго на обратната страна на планетата, бяха открити първобитни хуманоиди живеещи в пещери. Хората се питаха какво да направят в този случаи и защо пшеницата, тази толкова важна и присъща храна за тях не расте.

И тогава някой намери отговора, може би в древна книга или чрез изследване възрастта на Гея. Планетата бе млада и нейните съзнателни обитатели – пещерните хуманоиди, които генерираха мисловното поле което я заобикаляше, не бяха готови да приемат житното зърно а и то не бе готово да ги приеме. Зърното бе храна за един следващ еволюционен етап на Гея .

Замислиха се хората дали да я напуснат, или пък да заживеят на нея с диваците а може би дори да ги избият – кой ще разбере. Нима някой вярваше в тези еволюционни глупости като ставаше дума за оцеляването на десетки хиляди от неговата раса – съзнателни и развити същества… Не помним какво точно е станало – имало е привърженици както на тезата за ненамеса в развитието, така и за синтез с хуманоидите или анихилация на диваците. Знаем само че Гея, събудила своето съзнание и мощно изразила чувствата си чрез кафявата си гръд.

От време на време на Земята улавят объркани сигнали от Алфа Центавър и се надяват там да е стигнала колонията хора диреща дом.

София, 08/12/10

Планът

За всички бе ясно че Земята няма повече капацитет. Десетте милиарда жители поглъщаха кислорода, оставяха безброй отпадъци които макар и да се извозваха и рециклираха в космоса, отработеното гориво от транспортирането им отново се вливаше в атмосферата – отровно за планетата. Учени и политици седнаха да мислят върху проблем, за който социолози, демографи и специалисти бяха прогнозирали отпреди години.

Едното от предложените решения беше всеки роден след 10 милиардния жител да напусне планетата и да започне да води живот в космоса – в орбитални станции, на други  култивирани планети, в специализирани космически градове, като създаваде популация извън Земята. За политиците беше ясно че хората няма да приемат да напуснат Земята доброволно.

Опитите доказваха че зачеване в извънземното пространство и при липса на гравитация е трудно и почти невъзможно. Тогава оставаше друго решение – на всяко семейство да бъде позволено да зачене и роди дете тук на Земята, а след това да напусне планетата за да дадат шанс на новороденото както и на бъдещите деца.

Отново учените удариха на камък. Родените на Земята деца израствайки и прекарвайки детството си в космоса, сред студените корабни и орбитални стени се променяха драстично. Кожата им ставаше бледа, телата сухи и издължени. Гипсовите им лица им имаха унил вид а очите им потъмняваха в унисон с тъмнината на космическия вакуум, сред който препускаха. Всъщност хората които ги срещаха се питаха дали това са все още човешки деца.

Тогава сред по-мъдрите и хуманно насочени учени се появи идеята на всяко семейство да бъде даден шанс да зачене, роди и отгледа дете до 7 годишна възраст на Земята. По този начин,  по невидими пътища – децата растяха под влиянитето на Планетарните сили заложени в Слънчевата система, получаваха ранни впечатления от зелената покривка на планините и безбрежната синева на морето и можеха да се наслаждават на флора и фауна уникална за цялата Вселена, поне докато все още я имаше.

Макар и късно с болка и горчивина учени и политици разбраха че описаният в свещенните книги Рай е бил под краката им. Бъдещето на човечеството се коренеше в оцеляване и формиране на новия индивид а това в условия на пренаселване, замърсяване и технологии се оказваше трудно. Едва удържайки бунтове, прокламирайки своя план и създавайки специални места и общежития за младите семейства и новородените, правителствата бягаха от краха, изкупваха вината си, молеха планетата за милост…

Никой не искаше да живее в Космоса освен ако не го обичаше. Който бе откърмен на Земята носеше в сърцето и душата си спомена за най-красивата и проектирана по Божие подобие планета, която завинаги оставаше негова матрица на живот. Така, блуждаейки в пространството, хората търсеха подобна планета, или поне с условия позволяващи отглеждане на растителни култри – ако има атмосфера годна за дишане, допустим радиационен фон и цивилизация с ниво на развитие позволяващо на хората да влязат в контакт с тях, без да нарушат естествения им план за Еволюция заложен от Вселената.

И все пак, някога, някъде там на Земята – някой бе нарушил този неписан Космически закон Може би от съжаление, а може би в стремежа си видът му да оцелее. Човекът от миналото и настоящето носеше в себе си както Любовта към Земята така и смътния изконен копнеж по Звездите и Космоса, сред които се крие нещо неизречено за неговата истинска история…

София 08/12/10

© 2018 freebreeder

Theme by Anders NorenUp ↑