freebreeder

словесни проблясъци

Month: юли 2010

Бунтът

На един неопределен път в далечното бъдеще се движеха мъж с побеляла коса и момче с рижи кичури. Те доближиха един камък до пътя – голям толкова че дядото да може да седне а момчето – да се скрие в сянката му. И двамата се насочиха натам – дядото си подложи торбата която носеше през рамо и седна връз нея, а момчето се сгуши седнало на трева до камъка.

Двамата гледаха пътя който бе прашен. Над него се вдигаше мараня на вълни и сякаш засилваше тихия летен зной. В близост до камъка започваше рехава горичка от която се носеха звуци на птици и насекоми, ала сухият чакълест друм бе пуст.

Дядо – момчето придърпа ръкава на възрастния мъж. Разкажи ми за бунта! Очите на детето светеха. Мъжът го погледна с дяволита усмивка, заглади брадата си която бе дълга половин лакът и гледайки пред себе си рече – Добре. Момчето много се зарадва. Преди да започне да разказва възрастния мъж извади една металическа цигара с цигаре от торбата си, провери нещо в нея и дръпна с присвити очи.

Това какво е дядо – попита момчето сочейки електрическата цигара.

Това – той се усмихна, е една от останалите играчки преди Бунта… Но нека да ти разправя.

Да, сгуши се момчето до него на камъка.

Беше време преди десетки години, когато учените на нашата планета решиха да заменят тежкия непосилен труд с машини. И наистина имаше опасни професии като тези на сторители по скелета, тежки – като на събирачите на боклук дори с риск за живота – както е при военни, в специализирани заводи като Атомните централи и други.

Атомни централи – запита детето.

Ами там където правеха изкуствени слънца – смигна му старецът.

Та, издиша сиво облаче дядото, нашите така наречени “мозъци” – учени, елита на планетата решиха да произведат роботи които да заместят хората в тези опасни и трудни задачи.

А, дядо – неуверено попита момчето, кажи ми пак какво е това “Робот”.

Значи, започна старецът, робот е машина която прилича на човек, само че е проектирана за специална работа. Например ако е робот-строител може да има много силни подобия на ръце или да има едни такива – дядото посочи към пъплещ охлюв в тревата, вериги чрез които се придвижва навсякъде. Само че…

Само че – сините очи на детето се разшириха

За разлика от нас роботите така и не се научиха да мислят извън зададената им логика – да проявяват Творчество, да направят нещо уникално и градивно… Каквато е цялата природа – посочи мъжът с ръка около себе си.

А защо е така Дядо ? – полюбопитства момчето чиято руса главица обхождаше гората и поляните наоколо.

Защото мило дете, само на живите същества са дадени най-важните качества които ни различават от бездушните машини – това са емоции и обич и той докосна сърцето си през дебелата риза, ум и творческо въображение – докосна челото си със затворени очи и още нещо мило дете, нещо което нашите учени не отчетоха…

Какво бе то Дядо – детето докосваше части от главата си и тялото следвайки мъжа.

Че човекът и всички същества в творението имат еволюционен път, а машините могат и да помогнат а може и да попречат на неговото извървяване.

Какво е това Еволюционен път дядо? Попита малкото момче с недоумяващ поглед.

Старият мъж се засмя. Прегърна момчето до себе си и рече – виж сега ти нали си дете, учиш се от света, от мен и от близките си. После ставаш мъж и създаваш собствено семейство а някои ден, ако Творецът на този свят е рекъл – ще водиш за ръка едно малко момче както водя аз теб сега. Това мило момче е начинът по който върви животът а Еволюционен път е и да откриеш смисъл в това което си и правиш.

Нашите учени, продължи той – допуснаха сериозна грешка защото изходиха от самите себе си. Те бяха образовани мъже и жени, извървяли голяма част от еволюционни си път или с други думи за тях наличието на машини би било облекчение. И какво по хубаво за един учен ако има машини които да вършат домашната и трудна работа, дядото се усмихна под мустак.

Само че хората на планетата не бяха готови за това и дори не го искаха… Това доведе до войната и Бунта.

Защо Дядо?

Защото реално когато машини заеха местата на хората – интелигентните и учените се отдадоха още повече на своите задачи, но обикновенния човек, който бе свикнал да изкарва времето и парите си с работа започна бавно но сигурно да не вижда смисъл в живота си.

Хората започнаха да се отдалечават, да се отдават на странни занимания само и само да не стоят без работа. Вместо да се увеличи раждаемостта на планетата и да има повече дечица като теб, нашите мъже и жени се изтощиха до безсилие от липса на това какво да правят и още… Ако машината е програмирана да върши едно и също действие докато работи, то у хората е заложено да искат и се стремят към усъвършенстване с всяка нова задача…

Какво значи програмирана – Дядо?

Значи да знае какво да прави – ако е строител да бърка варта, после да я излее където трябва.

Аха – кимна момчето замислено…

Тогава започна бунтът. Хората съзнателно унищожиха машините. Учените си заминаха далече – много далече.

Къде?

Към звездите – посочи с костелив пръст старецът. Те се обидиха на човечеството но бяха и сами посрамени от делото си. Сега на Земята е по-хубаво и по-чисто – усмихна се мъжът. Сега има много място за Вас и за тях – посочи той към изпълнената с живот гора, милвайки главицата на момченцето.

А ще дойдат ли някога пак?

Учените ли – дядото присви очи, съмнявам се.

Те допуснаха една серизона грешка като не включиха Разумната сила която управлява Световете в плановете си и затова машините загинаха, тяхното дело също.

Разумната сила – детето го погледна с очакване.

Старецът се обърна към него с насълзени очи – Разумната сила това е всичко което виждаме и усещаме – което е изпълнено с живот. Тя е всичко което ни е дала природата тук на Земята и всичко което е там горе в Космоса. Разумната сила има книжка по която се движи развитието на всички живи същества във Вселената – тяхното създаване, живот и оттегляне. Като мен и теб – той докосна гърдите си и тези на детето с пръст.

Детето се усмихна – това е Бог нали. Дядото кимна склонил глава.

Двамата станаха от камъка и поеха по прашния път към здрача. Силует на мъж подпиращ се на тояга и малко подскачащо момче се носеха по криволичещ каменист път обагрен в тъмно кехлибарено в един свят който погледнат от космоса, макар и да не бе осветен от нито една изкуствена крушка изглеждаше спокоен, зелен и изпълнен с живот.
София, 25/07/2010 г.

Благодаря Ви!

Нощна молитва

Мили Боже
на какъв език да ти се моля за да ме чуеш,
да ме разбереш в скръбта ми…

Само ти си в моето сърце и слушаш
как бие и накъде отива.

Само ти си в моята душа –
светлинка по пътя,
Ангелски криле които ме обгръщат в
прохлада.

Боже, мили мой единствен –
непостижим, любящ извисен
помогни ми да намеря път…

Води ме Боже води в прохлада, води ме в сенчестия лес,
води ме към дъбрава вечна – към течащата река на времето
упокой ме в забравата на миналите дни
простри ръка над мен…

За да продължа
поне от теб благословен.

Амин

Вдъхновен от Паване на Габриел Фуре

http://www.youtube.com/watch?v=mpgyTl8yqbw

Пратеникът

Кръглият храм бе облян в мека кехлибарена светлина. Подът беше каменен, като в окръжността му се пресичаха пъстри килими, които заедно образуваха изображение на звезда изпъстрена със символи. Стените нагоре бяха подпряни от яки греди с квадратно сечение и стигаха до купола с отвор в центъра, през който надничаше Звездно небе. В центъра на храма бе коленичил рицар с побеляла брада облечен в ризница на ситно изплетени халкички от бял метал, чиято качулка закриваше горната част на главата му и косата.

Мъжът бе с къса побеляла брадичка, тялото му изглеждаше слабо под бронята – по скоро бе върлинест и висок. Носът му бе остър и извит леко надолу, като на птица. Рицарят бе сложил до себе си чифт метални ръкавици, а пред него лежеше на пода лъскав двуостър меч. Рицарят стоеше наведен пред меча, затворил очи. Светлината на звездите и запалените свещи се отразяваше в ризницата му, точно над челото. Мъжът твори очи – тя бяха почти сиви.

Плъзна поглед по стените на храма – тежката дъбова врата с масивния обков, дванадесетте витража с почти два пъти човешки бой и на ширина тялото на мъж на средна възраст. Витражите бяха с чудни картини – всеки един от тях показваше един от дванадесетте апостоли. На места сред цветни рисунки и парчета съвършенно извито олово, се виждаха елементи от Зодиака на небосвода, разположени между релефи на Ангелски криле.

Самият свод бе изпъстрен със златни звезди потънали в мастилено синьо. Храмът бе поддържан от четири арки, на всяка от които бе застанал по един от писателите на Евангелието – Марко, Йоан, Лука и Матей. Те бяха красиви фигури изобразени върху каменните сводове, изваяни в майсторска дърворезба. В основата на всяка арка стоеше по едно от Свещенните създания във видението на Йезекиил – Лъв, Човек, Орел и Бик. В кръг бяха наредени свещници с по седем свещи като две от тях горяха върху светилници, поставени на огромни мраморни колони – едната бяла и другата черна. Колоните стояха на три стъпъла изсечени в полукръг.

Зад колоните, беше разпятието с Христа. То бе изработено от червеникаво дърво а височината му бе два или три пъти човешки ръст. Зад тялото на Христос имаше огромна роза, отново изработена изкусно от дърво. В краката му се вееше надписа INRI а около нозете му се бе увила огромна змия.Отляво на Христа с ръце в молитва бе неговата майка, отдясно – жена с чудно хубаво тяло и спускащи се до кръста къдрици. Над Разпнатия в триъгълник бе изобразено око като релеф. Под тръгълника имаше неясни форми на лице с развяни коси и брада, спускащи се над Христа.

Рицарят вдигна глава към обляното в светлина и сянка разпятие. Очите му се наляха със сълзи. После вдигна очи към свода със звездното небе над себе си и извика мощно в ноща:

Мили Господи, повелителю мой, душа в тъмното, опора в битката, Светлина на вечния ми светилник, защо Боже мой!? Защо трябваше да се родя и да живея в това смутно време на коварство, бездушие, потънало в кръв и омраза, мили мой Господарю, защо?! Рицарят склони глава на гърдите си и заплака. Горещи сълзи капеха по ризницата.

Храмът се разтърси, земята сякаш забоботи и ситни песъчинки паднаха звучно от гредореда към пода. Рицарят хвана меча с ръка и се огледа около себе си.

Стани !!!

Гласът бе мощен и идеше отвсякъде той кънтеше в главата на Рицаря. Мъжът стана олюляващ се.

Пред теб има три стъпала, рицарю на Розата и Кръста. Едното стъпало е жертвата ти за мен във физическия свят, второто стъпало е цената на душата ти която ще гори от болка понякога – за да бъде пречистена приживе, а третото стъпало е наградата за твоя дух – Венецът от Светлина, носен от Сина ми. Рицарят гледаше към очертанията на лицето над Христа и му се струваше че помръдват.

Най-добрият начин за изкачване на тези три стъпала е този храм, мили ученико. Храмът това е твоят живот – тук и сега, в този свят. Ползвай се от храма ми сине мой, защото само в него са постижими трите стъпки към съвършенството – Мъдрост, Сила, Красота. А когато дойдеш и заживееш в мен или аз дойда в теб – и обединяващата ги Любов.

Събуди се момко…

Рицарят усети в себе си наплив от сили за които не бе очаквал че притежава. Чуха се шумове, звездите над него се завъртяха в едно с небосвода, животните под евангелистите се размърдаха. Жената с дълга къдрава коса сякаш го викаше с пръст, Христос му се усмихна с побелели очи и полуотворени устни, а Девата простря ръка да го благослови. Образите се завихриха, около рицаря и той сякаш потъна в центъра на храма стиснал меча си в ръка. После усети ухание на рози…

* * *

Още ли спиш, мишле? Млада жена спуснала кестеняви къдрици коса пипаше с длан челото на момчето. То отвори светлосините си очи, в които се отрази сутрешното слънце. Мигом се усмихна щом чу гласа и. Тя махна термометъра изпод мишницата му който детето стискаше. Отблизо усети мириса на розова вана, излъчван от жената. Температурата е паднала – смигна му тя. След години, щом се връщаше към този сън – той не пропускаше да си поплаче.

София, 22/07/2010 г.

Благодаря Ви!

Женски Приказки

Терасата даваше възможност изкачващите се по широките стъпала посетитли да бъдат разглеждани безсрамно. Точно затова и седнаха на онази маса, която откриваше гледка към фоайето, стълбището, бара и дори част от импровизирания дансинг. Обичаха да идват на това място и да говорят за мъже, просто да говорят – сякаш беше по интригуващо отколкото да правят каквото и да е било други

Конте, не сноб. Снобите миришат остро на спарена пот – на работохолици които си мислят че в работата им се заключва всичко. Ти какви предпочиташ?

Никакви – тя отпи от чашата и прихнаха да се смеят.

Контетата, продължи тънката жена с права черна коса, са с кисела миризма, използват остър парфюм и винаги се зализват. Често са пушачи и от това потта им сладнее. Всъщност ако за жената външната чистота е от няй-голямо значение, то за един истински мъж е вътрешната… Без нея той бавно деградира в самота и бива отхвърлен с презрение. След тази реплика двете помълчаха. Лола запали цигара а Креми се опитваше да намери нещо в чантичката си.

Знаеш ли че Никола ходи на проститутки?

Лола завъртя очи. Нима – и отпи дълбоко от сламката. Коктейлът гъделичкаше любопитството и.

Сигурно е много смел – сложи крехка ръка на масата другата жена.

Че каква смелост се иска от един мъж спи с курви? Искат се пари а той явно ги има, а смелост е да можеш да останеш с една жена, ама да е качествена… Като нас!

Двете се засмяха едновременно и чукнаха чаши.

Мисля си – продължи момичето с черна начупена коса, облечена в бяла рокля с оголен гръб – че мъжете хлътват много понякога…

Истината мила, обърна се приятелката и по маса – тя бе с впита черна рокля и червена дантелена блуза, че един мъж загива когато изгуби разсъдъка си по жена. Лола килна питието с ментов цвят по ръба на масата и остана загледана в чашата. А една жена, продължи тя след малко – когато загуби сърцето си. После отпи дълбока глътка.

Хей виж качват се онези мачовци… с черни фланелки и впити мускули – Креми се впечатли. Лола присви очи в посока на мъжете. Тия са … айде да не ти казвам – къща не хранят.

Може би са опасни… Креми повъртя чашата си в ръка. Мисълта за това далечно я възбуждаше.

Всъщност са груби – отсече Лола.

Тя остана вперила поглед в един изискано облечен младеж с бистър поглед и широка усмивка. За миг той също я фокусира, ала тя бързо се извърна. Бръкна в чантичката си и извади тънка цигара. Помачка малко тютюна, натъпка я в дълго черно цигаре и я запали. Вдиша с удоволствие и се обърна към другото момиче.

Знаше ли кой мъж е опасен? Лола повдигна очи и издиша шумно с поглед вперен някъде встрани. Този в който можеш да се влюбиш… Креми само вдигна рамене. Усети че нещо в нея и тежи и не можеше да се отърве от това чувство до края на ноща – колкото и мъже да гледаха и преценяваха…

София, 19/07/2010 г.

Кратки мисли за любовта

Вентилаторът отброяваше задушливия въздух с махове. Имаше чувство че в гърдите му се бе впила тясна блуза, ала тялото му бе голо и се потеше обилно. Гърдите му бяха хлътнали от невидима тежест, която ги притискаше. Сухата му кашлица раздираше монотонното бучене, което се носеше през поклащащите се щори. Луната осветяваше част от лицето му.

Питаше се защо стана така и защо има тази проклета кашлица. Беше четири часа сутринта а не можеше да заспи. Имаше чувство че пропуска нещо, нещо което пълзи по стените и му се изпълзва неимоверно ловко. Нещо към което долепяше ухо ала бе само потната калъфка на възглавницата. Реши да си мисли тогава, да потъне в този копнеж, в дълбочината на кашлицата във всяка капчица пот – да се разтвори като полепващата вече роса, само да заспи.

Тогава се появиха гласовете. Бяха тихи шепоти и когато той се унасяше се превръщаха в цветни образи показвани на забавен кадър, а някой път много бързо. Гласовете се смесваха с въртенето на вентилатора, с бученето от улицата с пискливия глас на изключения монитор, с процеждащата се капчица от чучура на мивката.

Защо трябва да пазиш Любовта? Какво е любовта. Любовта се пази за специален човек?!

Не, не – така само страдаме, съществата страдат защото очакват, а всички имат нужда да споделят.

Светът, светът е място с много отговорности…
Любовта е най-висшата отговорност! Към себе си, към другия.
Защо има токова много болни хора? А очакващи, трябва ли да се чака за да се живее, а за да се Обича.

Какво е любовта?

Любовта е стържене с лакиран маникюр по гладък латекс. Не тя е невинния поглед на две деца, едното от които е със сини Ангелски очи. Тя е клетва в краката на жена чиято изящност е достойна за рицарски орден.

Любовта е копнеж, страдание – живот. Тя е студентска катедра със скрити зад тетрадка живи очи. Не, любопитно намигване в очакване – полъха на тревите, високото в небето, разтварянето в Синьото, полета на Лястовица – докато се превърне в точица…

Любовта е споделяне… Кога можеш да споделиш – когато обичаш. Ти обичал ли си някога?

Да… Той се мяташе. Бил ли си влюбен? Да, някога… Какво става сега? Искаааааам…

Искам да Дишаам! – извика той извън себе си. Стана в леглото и усети нощния хладен въздух. Гърдите го боляха ала сякаш извън тях се понесе хала от звуци, пот и тежест и пое към гаснещите в небето звезди. Той погледна Зорницата, стана и отиде да се измие. Дълго се взира в огледалото и когато видя в отражението си здравия си поглед – изпълнен с оптимизъм заплака. Водата шуртеше пусната в мивката. Мъжът избърза подпухналото си лице с кърпа и бавно се върна в леглото.

* * *

На сутринта след като се събуди се заслуша в звуците – бяха само птичи чуруликания. Вентилаторът отдавна беше спрял. Мъжът се усмихна и сложи ръце под главата си. Усещаше че не беше спал по добре от години. Остана да лежи изпънат в леглото като остави Слънцето да гали тялото му.

София, 18/07/2010 г.

С благодарност към добрите Духове, които ни водят…

Продавачът на праскови

Усети го. Той лъхаше под брадичката и – свеж и леко напрапчив. Беше сладостен като парфюмът на чист мъж и се носеше сякаш отвсякъде, което караше кожата и да настръхне.
Походи малко из знойната уличка, която следобедното слънце топеше в пластове глъч, пазарлък пот и колебания. Тогава го фокусира за миг – може би беше по миризмата или опашката, а дали не бе заради матовата му кожа или начинът по който слагаше плодовете.

Нареди се на опашка зад хора които не бързаха – възрастни мъж и жена, някакво малко дете което непрекъснато дърпаше роклята на майка си и оголваше белите и прасци, сноб с очила забити във вестник и едно птиче – което дояждаше с къси движения парченце плод, въргалящо се в прахта. Продавачът отмерваше плодовете отривисто и тя наблюдаваше как купчината застрашително намалява. Сякаш уловил притеснението и продавачът и смигна и тя се успокои.

Когато сигна реда и тя вече беше обходила всички каси с плод бе толкова опиянена от аромата че чувстваше че може да припадне върху сергията. Цветовете на плода караха очите и я да смъдят и наболват, отраженията от матовата кожа на продавача и се струваха ослепяващи, потта излъчвана от опашката я задушаваше.

Два килограма – отсече тя.

Мъжът я погледна с блестящи очи.

Искате ли да си изберете? Попита той и бутна лекичко каса с плодове към нея.

Тя се загледа в нея. Имаше малки неузряли плодове, други набъбнали от сок – готови да пращят в нечии устни – със здрав Червен цвят на кората и тук там презрели, от които бавно се оцеждаше сок.

Ами.. рече тя. Ако избера само хубави няма да останат за другите хора. Тя се извъртя лекичко в посока на опашката, но думите и бяха насочени към мъжа. Ако избера смесени ще има зелени от които ще имам киселини или пък презряли – които трябва веднага да хвърля.

Моля, оставам на Вас – рече благосклонно мъжът. Тя се загледа в омазаната му риза тук там на петна но не мръсна а по скоро пропита с мъжка пот и целувки на праскови. Устните му които бяха розови,  месести и полуотворени очакваха нейното решение. Усети студения неодобрителен полъх на опашката зад нея – като ромон на необуздана река.

Стоеше вцепенена над касетката с плодове. Мъжът я погледна в очите.

Вие какви плодове всъщност искате? И отново и се усмихна.

Тя заопипва нашращялите праскови и си помисли за все още стегнатите си гърди, за това че обича да се потапя в розова вода от която излиза свежа и настръхнала и тялото и ухаеше, затова че и харесва много да тръска мократа си коса и да мечтае… За силни и мощни мишци които се повдигат равномерно, като дъха от прасковите който се носеше, като опънатата кожа на младостта, като сладка страст която се стичаше от касетката.

Усетила напиращата слюнка в устата си тя започна изпървом бавно а после все по-бързо и чевръсто да избира най-хубавите и сочни праскови. От опашката се чу негодования но тя го прие с усмивка, завъртя блеснали очи към мъжа и му каза “Благодаря Ви”. Мъжът кимна, отмери чевръсто плодовете и когато и ги подаде задържа плика за миг и усмихнато и каза – Изборът беше Ваш мадам и намигна.

Отдалечавайки се тя усещаше не толкова смесената миризма на плодове, а собственото си тяло поклащащо се в единение със свежите плодове които гушнала в пакет и носеха прохлада. Глъчката на пазара се свиваше като вакуум зад нея. Тя се засмя, изхлузи обущата си, леко разтръска коси и продължи уверено напред в посока на гаснещия залез.

* * *

За всички жени които искат да бъдат живи и Свободни и всички хора които се възползват от възможността за избор, без да имат предразсъдъци. София 18/07/2010 г.

Часовникарят

На улицата тихо проскърцваше ръждясала табела. Олющеният надпис бе измазан с блоков шрифт в цвят бордо. Буквите бяха високи и заоблени като номер на немски автомобил през войната. Служителката така и не би забелязала табелата, ако не и се счу прискъсрцване, или може би бе лъч от залязващото слънце който премина по повърхността и. Всъщност в предверието на безистена продаваха маркови чанти и така или иначе би я видяла – заключи тя. Решително влезе в хладния тунел.

Дворът бе обрасъл с мъх по който сега пъплеха алените езици на залеза. Лишейте се врязваха в пропуканата мазилка, сливаха се с наредените тухли и образуваха високи навеси стигащи до четвъртия или петия етаж. В друг случаи тази гледка би я впечатлила, но тя беше Служителка със задача и това което виждаше в момента представляваше мнима заплаха за сградата и възможност да се изкарат още малка пари. Но да видим “Часовникарь”-ят рече тя.

Малкото дюкянче бе обвито в приглушена кехлибарена светлина. В него работеше зад тезгях човек с лупа на едното око. Лактите му опряни от издраскания тезгях бяха обвити в черни подлакътници. На главата си имаше пластмасова козирка с неопределим цвят, като над нея се мъдреха чифт очила с рогови рамки. Косата на мъжа бе бяла, стърчеше в неопределени посоки и бе като цяло къдрава и образуваше лавров венец от лимби около голото му теме.

Когато служителката влезе, на нея и се стори че чува звънче но поглеждайки вратата не видя такова а просто се озова вътре. Понечи да каже нещо, но се спря защото Часовникарят бе много зает с това което правеше. Мъжът слагаше и махаше стрелки от циферблата на един часовник. Местеше часовниковата стрелка напред-назад, или вземаше стрелки от джобен турски часовник или заострени от Омега, плъзгаше ги по циферблата. После вдигаше корпуса на часовника – поставяше го водоравно в дланта си и под светлината на работната нажежена лампа, неодобрително цъкаше с език и поклащаше глава.

А… Служителката се спря. Вие какво правите?

Мъжът изпървом не отговори, после я погледна изпод очилата, козирката и увеличителната лупа с ясносини ококорени очи.

Поправям Времето – не виждате ли?

Но… тя се спря. Вие само местите стрелките насам натам, как може да поправяте времето или пък това не са стрелки от този часовник. За миг тя се почувства не-Служителка а малко по интелигентна и общителна.

Мъжът дяволито се усмихна и накриви глава.

Не, аз поправям точно Времето.

Да не е спряло? Тя погледна през матовата витрина към обраслия с лишеи двор.

Може да се каже – изцъка с език той . Не иска да върви, не знае накъде. Стрелките на часовника – продължи той, са като краката на човека. Единият поема посока, другият го следва. Но когато нямаш посока, когато Времето няма посока – поправи се той и избъра изпотеното си чело, стрелките увисват в пространството.

Вие значи не търсите стрелки – тя се почувства изведнъж уморена и се облегна на тезгяха.

Всъщност се оказа много приятно и хладно независимо от топящата се до нея работна лампа.

Аз търся посока за Времето… А може би то самото е изчезнало или се крие някъде. Мъжът се заоглежда около себе си. Ако не знае накъде да тръгне може да се срамува и сега да се крие с цилиндър и лачени обувки очаквайки…

Очаквайки – тя отвори обнадеждено очи.

Вие, мъжът я погледна. Вие сте хубава жена но с Вас времето е знаело накъде да върви.

За миг Служителката се почувства едновременно поласкана и някак си, остаряла. Тя прикри посивялите си къдрици с небрежен жест.

Извинете аз… Дойдох да ви проверя дали имате… Тя усети че много се вълнува. Искаше и се да заплаче. Сякаш чуваше момински смях и виждаше малко момиченце което се люлееше с баретка и фланелка на райета на въжена люлка в дворя. Този двор от мъх, от лишеи, толкова влажен и миришещ на детство, опияняващо когато…

Дали имам? Мъжът приближи лицето си към нея.

Извинете – отвърна тя. Гримът и се бе размил, ружът се стичаше по бузите и а подчертнаното червило имаше горчив вкус.

Вземете – той и подаде кърпа. Всъщност бе обикновенна носна кърпа а може би бе с дантели или райета, като онези които момиченцата оставят на любимите си – не можеше да я фокусира с поглед.

Тя избърса с нея ружа, после червилото, после врата си и усети изведнъж че диша…

Искахте да ме питате дали имам… Той ровичкаше с поглед в циферблата.

Тя плъзна поглед по рафтовете с часовници. По нареднените будилници, по дървения корпус на махаловия часовник с кукувица или онзи стар мебел от червеникаво дърво с гонг. Всички часовници бяха спряли, ала паяжината която ги обгръщаше пламваше от последните слънчеви лъчи. И изведнъж го чу, цъкането на стрелките, ударите на махалото във въздуха, излизането на кукувицата, шумът на залеза, пълзенето на лишеите. В началото много силно и отчетливо а после равномерно, тихо и успокояващо – като песен.

Тогава тя се усмихна, свали шапката от лицето си и разпиля кестенявата си къдрава коса с прошарени краища.

Тръгвате ли? Мъжът постави часовника който държеше настрани. Без да го поглежда тя знаеше че стрелките уверено вече се движат напред. Обърна се и лъчезарно му се усмихна – Благодаря Ви! После свали кожените си сандали, взе ги в ръце, впи поличката си в тялото и прекоси с боси крачка чакълестия двор като не забрави да спре и вдъхне от мириса на лишеите.

Преди да излезе от безистена, отново и се счу само за миг звънчето на затварящата се олющената врата, без да поглежда назад усмихната тя излезе и впери последен поглед в ръждивата табела.

Преди да напусне Службата в която работеше, Тя се постара да заличи от местата за обхождане на Служителите тихия безистен, като огради табелата в плановете като анахронична собственост на сградата.

София, 17.07.2010, С благодарност на всички Вас.

В памет на Лазар – един блестящ приятел и часовникар,
с пожелание да се срещнем някъде някога отново
и да намеря своето време…

Шепот на брега

Отвъд времето и пространството
където се рони последният пясък довян от Вселената
има бряг на който два силуета шептят.

Независимо дали хорат откриват Твореца, Бог,
Великия Архитект, Геометър, Биолог, Математик
или Композитор – независимо и как го нарекат,
ние мислим че всекиму е дадено шанс
да откри Истината в сферата на това което прави
и сред хората с които Вселената го среща ежедневно.

Шепот на брека е отклик от съвременната епоха –
от тежките окови които се стягат около Свободния по право човек
и търси отговори които считаме нашите управляващи съвременници
се опитват да решат по един жесток и манипулативен начин.

Разказът е медиация на въображението
което се опитва да намери отговори
както винаги чрез хипотези и теории,
а нашите герои макар измислени и назовани със странни имена,
считаме за част от добрите същества които ни съпътстват през  живота.

* * *

Мъничето се беше свило недалеч от края на плажната ивица и се топлеше на огъня. Събраните съчки с пукот изпращаха въздишки към мастиленото небе, което бе отрупано с множество звезди. Те пулсираха и блестейки се отразяваха в очите на Дългуча, който седеше със свити крака на един камък и бе вперил поглед в хоризонта. Там се сливаха индиговата ивица на небето с черната повърхност, която нежно се повдигаше към брега.

Мъничето бе сложило канче с храна връз огъня и щом го свали от него събра ръце в молитва.

„Благослови Боже наш храната ни и дай на всички хора по света тази благодат с която…“

Грешно е! – извика Дългучът. Mъничето го погледна ококорено.

Кое е грешно?

Да се молиш за всички да имат храна, грешно е ти казвам!

Но защо, недоумяващо остави канчето пред себе си мъничето.

Защото драги ми – Дългучът се завъртя към него на камъка, ако всички имат твоята гозба и твоят огън – какво ще стане?

Той повдигна очи а Мъничето рамене.

Всичко ще свърши, няма да има ресурси, ще има кльопане за всички за няколко  десетки години и край, това е. Ще се размножите като червей, ще изядете тази планета, ще избиете останалите форми на живот за да оцелеете и унищожите дори атмосферата с огъня или каквото и да е топливо, което изнамерите. Той махна гневно с ръка.

Но как е съществувал Светът досега? Запита мъничето бъркайки в канчето с лъжица.

Съществувал е в баланс… Всъщност живот има и в Космоса – Дългучът вдигна пълни с тъга очи, тук си мислите че живеете а там горе кипи истинският живот.

Нима, преглътна мъничето. Горе в студения вакуум..
Се коват слънца и галактики! – довърши Дългучът.

Какво ни остава да направим?- рече мъничето.

Не знам – сви криле и се загърна в тях Дългучът. Положението не е било никога така особенно, както сега. Той постоя свит с прибрани крака към тялото си на камъка докато мъничето се хранеше. Звездите бавно се въртяха по небосвода а някъде в далечината пулсираше маяк. Вълните тихо се разбиваха и галеха големите нозе на Дългуча. Те се смесваха със сълзите които ронеше и се търкулваха като бисери на пясъка

Било ли е някога преди така? Попита мъничето.

Не зная, отговори Дългучът. Знам само че имате път нагоре и посочи небето или надолу – морската шир. Може би там горе ще намерите единение хармония с другите същества и ще раберете наистина какво е това толеранс към другите форми на живот или пък в океана, ако заживеете под вода, където има ресурси и пространство. Ако намерите красива планета без разумен живот ще си помислите това което и ние… Може ли толкова красота да остане неоценена .

Но защо е нужно всичко това, попита недоумяващо мъничето облизвайки паничката си.

Не знам мъник, рече Дългучът. Той се изправи и направи няколко крачки. Знам само че е важно и че ще бъде трудно. Трудно за всички – дори и за нас – усмивка премина по лицето му.

Ако се намери технология и да кажем има вече такава то пак хората ще я ограничат защото са алчни… Представи си само всички да са доволни, сити, здрави – няма да искат да работят, ще се размножават и трябва да усвояват пространства, храна.

След като искат пространство трябват технологии за превоз на тези хора тук на Земята и отвъд нея. Платените технологии са скъпо удоволствие и замърсяват околната среда а никои от хората “Х “ няма интерес от използване на безплатните, защото отново влизаме в цикъла по-горе. Всъщност това противоречи на изградената човешка система.

Дългучът сви ръце в юмруци после ги отпусна.

Хората са се вплели в плътта но само тя може да им даде израз като такива – в това е трагедията и геният на техния живот…

Дългуч?

Кажи.

Та хората не вярват дори че ни има, защо да се безпокоим за тях?

Те, хората, дори на себе си не Вярват и дори Той да застане пред тях няма да го познаят – Дългучът се подсмихна.

Ние сме свързани с тях – той хвърли камъче във водата и то цопна звучно. Ако хората загинат загиваме и ние. Можем да им дадем идеи, посоки, мисли как да решат едно важно уравнение – което сам Той е решавал някога предусещайки прогресията на живота, колкото и измерения да има. Ние сме просто сенки които участват в живота на хората – като шепот на морския бряг.

Мъничето въздъхна. Въздишките му се сляха с прилива на вълните.

* * *

На сутринта едно малко момиченце правеше кофички от пясък в близост до нисък камък на брега. За форма ползваше някаква захвърлена метална купичка. Майка му се бе зачела в книга изтегнала се връз оранжева хавлия. На корицата блестеше заглавието „Когато решиха да заселят Земята“.

София, 15/16 Юли 2010 г.
За правилното решение на най-важното уравнение – това на живота,
с положителен изход за човечеството. Амин

ПОЛЕТЪТ

Беше захванал пластмасовия парапет с босите си крака. Усещайки студен и чужд досега с материала и просто стъпи напред върху керемидите. Облъхна го свеж въздух – такъв който се изкачваше до последните етажи. Под него бе прострян градът малко преди залез. Покривите на къщите горяха а Слънцето изпращаше последните си лъчи. Далеч виеха птици като се сбогуваха със слънцето в чудни спирали.

Знаеше че може да го направи. Колко пъти го бе виждал Там… Просто разперва ръце, извиква нещо невъобразимо и полита. Тогава усещаше че издигайки се, над тълпата, хората и сградите, няма никой да го достигне и колкото по-високо се издигаше толкова по малко бе вероятно да го спрат, да го контролират.

Не знаеше накъде отива – беше му просто хубаво и леко да се издига. Да се издига с думи, с извисен глас който всички да чуят, Той – Тя да чуе. Носеше се от нещо което знаеше че Му се доверява и че го иска. Искаше Свобода в босите си кръка, искаше да докосне синьото на небето не само със зениците си. Той пристъпи напред. Хората долу приличаха на мравки които се бяха сляли – като изрезки от хартия, със сивия пейзаж.

Птиците бяха Свободни в полета си, в последното сбогуване със залеза в онова крайно припламване преди те и денят да изчезнат… До утрото. Дали има утро и накъде води полета? Към бездушния космос или към пространство отвъд граници. Защо не го беше страх от гравитацията? Не бе ли тя още една илюзия с която се опитваха да държат хората приковани на Земята? Хората които можеха да летят…

Разпери ръце. Някои някъде го наблюдаваше. Но това не бяха само разпиляните мисли на мравките-хора, които пищяха и викаха, които стенеха и се радваха при всяко щастие и нещастие, които стигаха само до обозримото. Може би бе облакът или слънцето което го галеше, вятърът който го понесе, птиците които се побратимяваха с него и пееха. Понесе се – изпита лекота която не чувствал никога освен Там. Извика от радост, от въодушевление, от благодарност и Той, Тя, Вселената го чу и издигна още нагоре, напред.

Нямаше ограничения и се чувстваше лек. Дрехите му се вееха около него, можеше да отиде където си поиска. Мравките го гледаха свити, сиви, неразбиращи, безизразни. Тяхното желание да останат на земята би била пречка за него преди, да не Вярва че може. Но той можеше и знаеше че всички могат, но други не искат. Тази жестокост бе паваж, бетон, студенина – която разделя мекото на слънцето и небето от сивия хаос долу и той го знаеше.

Всъщност не знаеше къде отива, но не го бешв страх от високото – беше толкова естествено. Нима Ангелите не си играят по меките облаци и не летят. А мигар всички не знаят това? Защот да чакаме да станем Ангели, та ние имаме закърнели криле. Вижте аз летя!!! Летя както мога да дишам летя и викам Името от което кънти Вселената, викам името което Вие избрахте да разделя хората. Викам това, което е едно и също за всички…

* * *

Гледащите в недоумение се спряха. Сърцата им тръпнеха. Някои се повдигнаха на пръсти и се носеха тихо над земята, сякаш по-леки. Други усещаха студения паваж. За едни в небето се случваше чудо, чудо каквото древните им клетки помнеха и приемаха за истина . За други паважът бе оплискан с тъмночервена кръв.

На полета на Душата  възможен за всеки, всичко дори и за тялото.  София, 14.7.2010 г.

Огледалото

Огледалото бе изсечено сред каменната стена и се сливаше със сивите грапавини,
сякаш бе полиран срастнал се детайл от тях. То бе елипсовидно и високо колкото сухия Дългуч който го наблюдаваше. Все пак то не можеше да се наблюдава защото приближавайки се към него светлината се стесняваше от страните му и ако някой гледаше отражението си, то последното потъваше в тъмна полирана бездна.

Дългучът се доближи като влачеше крака по мрачното подземие. Струваше му се че някакви дребни животни пробягваха по пода. Носеше се звънливо разбиване на капки и той потръпваше представяйки си как последните попадат в/у оголения му мъхест врат. Той се загърна в дългия си шлифер и приближи към овала в стената. Не виждаше нищо друго освен блясъка на очите си и груби очертания на контура на тялото.

Изведнъж образите оживяха и заизлизаха от дълбините на огледалото – изпървом детски смях, плач… Някакви тихи шепоти започнаха да се смесват с капчукането и тихо свистяха провирайки се между гладките камъни. Дългучът се взря по-дълбоко и образите добиха неясен цвят. Бяха кафеникави подобни на морски пясък.

От дъното на огледалото се носеха детски смехове, откроиха се фигури на деца тичащи сякаш в спирала около образа на дългуча. Той преметна сив кичур връз оголеното си теме и потърси в джобовете на шлифера. Изваждайки голяма намачкана кърпа отри с нея влагата под очите си и обърса носа си. Последваха образи на момче в синя фуражка, из тъмнината се разнесе сирената на влак и мощното движение на мотрисата сякаш разтърси тунела.

Дългучът опипваше восъчното си лице с една ръка като с другата – чертаеше контура на лицето на момчето с фуража, с пръст. Появи се момиче с коси като запалено сено. Тя бе румена и се смееше – сякаш на момчето с фуражката, а може би смехът и кънтеше точно както грохота над тунела в момента. Мъжът хвана главата си с ръце. В огледалото момчето и момичето бяха държаха в ръка цвете – мъничка детелина, което увяхна. Младите коленичиха пред сгърчващото се цвете и избледняха в матовата повърхност.

Появиха се образи на жени, мъже. Домашна обстановка, погребения на мъртъвци – някъде виеше куче. Дългучът виждаше един сух и висок силует който бележеше всички тези картини, като част от пейзажа – облегнат малко встрани никога не участващ директно и никога не се усмихваше. Беше някъде на брега в тефтерче носеше изсушената детелина онази която държеше заедно с русолявото момиче. Детелината литна на прах сред отворените страници по посока на морето – там където гаснеше последният маяк.

Буря, буря която караше стъклото да се огъва, цепи, пламти. Скърцащи дъски в морето и облаци които ругаеха. Дългучът виждаше оплешевяващата глава на момчето със синята фуражка, потупването на по-възрастни хора по гърчавите му високи рамене, улиците по които броди прегърбен подритвайки камъчета. Улиците бяха тесни и високият младеж не влизаше в никоя от вратите. Стъмвайки се гледаше високо в мастиленото небе и сега от него, от Огледалото, му отвръщаха светли точици като главички на нажежени до бяло топлиики.

Той усети как стиска юмруци, как иска да извика. Някъде отзад като силует го гледаше образа на онова русо момиче – сега млада и налята жена, която се взираше в него без поглед и без усмивка. Пръстите на мъжа се спуснаха по ледената повърхност на огледалото. Чуваше се драскане, скърцане, пищене. Повърхността бе студена и сякаш се ронеше, изведнъж той усети топлина в ръцете си – за миг, която приятно се разля.

* * *
Когато се събуди, някъде там на брега под звездното небе и превалящото утро, високият мъж погледна с учудване окъвавените си ръце, впили се жестоко в пясъка.

На най-красивите образи в живота ми,
и Джонатан чайката
София 10/07/2010

© 2018 freebreeder

Theme by Anders NorenUp ↑