Чувал ли си само
звука от собствените си стъпки
и как започва да вали
сякаш времето плаче за теб,
а Луната те гледа безучастно…

И се носиш
в мъглата
в плътното и тъмното
без пристан, без покой
без да си дадеш възможност
да спреш.

Като кораб без котва
без кей, без пространство –
дори без море!

И продължаваш да цепиш вълните
които яростно се врязват в носа ти,
разбиват се на хиляди парчета пяна,
на пръски и нищо не остава.

Само дирята- разпенена на мехурчета
и плуваща в нищото.

Животът е един безкраен океан,
от толкова красота и възможности
а ние се лутаме, понякога блъскаме,
понякога потъваме…
и рядко плаваме.

София, 1.3.2010 г.