freebreeder

словесни проблясъци

Month: март 2010

На хората

Боже помогни ми
да сцепя воала
хората да видя
истински… да им се радвам,
да успея.

Очите ми да бъдат живи,
в едно с теб да ги рисувам –
цветни и красиви.

С линии багри щтрихи –
подобни цялата природа,
а не сухи валящи отломки,
влачещи се в сянка.

Ох сънят ме мъчи – пак заспиват
очите уморени, багрите сивеят,
а хората са живи цветни
не вярвате ли – вижте ето!

* * *

София, 27.03.2010 г.

Някога

Там където плътта се прокъсва,
се докосват божествено и човешко
в едно умиротворено цяло .

През сълзи, болка и смях
човекът се движи по спирала
към звездите.

Спира, става, пада и пак напред –
търсещ собственото си лице,
сродната си душа
покоя вътре в себе си.

Полита и пада сред космически дъги
упива се от благодатта на земята
почива в блаженната гръд на другия
и мисли…

* * *

Без начало и край
е всяка агония,
всяко едничко щастие –
скрило се под камбанката на кокичето
доброто утро очаква да бъде открито
някога.

София 14.03.2010

Христос в Ню Йорк

Слезе – трябваше да го направи, защото му писна. Непрестанните вопли, заклевания, викове, заплахи, плач, скръб, упреци – всичко се сипеше Нему а той вече не знаеше какво да направи. Отгоре гледаше – мислейки че бе създал съвършенния свят, изграден с разум, хармония и любов, ала в нозете му се валяха отломките на някогашен проект който се надяваше да е добър, грандиозен – нещо.

Когато воплите станаха непоносими, той остави тронът си празен и връз него сега се изсипваше плача на майки, молбите на бездетни, хулите на злите езици, алчността на банкерите – просто той не можеше да я носи повече, всичко от това не бе по силите му. Затова се наметна с една прокъсана куртка с щатското знаме, малко кепе в дънков цвят и джинси и слезе на един док, всъщност мигом се оказа там. В сините му очи проблясваше изгревът и чуваше прибоя на вълните. Всъщност не беше толкова гадно, се замисли – даже красиво…

Сега никой не го тормозеше за нищо – взе си един хот дог, разходи се по улиците дори му се прияде сладолед. Тези хора не се различаваха много от Него – само дето не го разпознаваха. Минаваха покрай му като сянка, даже страняха. Нали бе небръснат със зелена куртка на анархист – чист докер, измет на обществото. Той се спря при сладоледопродавача и се вгледа в очите му. Онзи рече “Колко топки и какъв?”. Христос го гледаше дълбоко, толкова дълбоко че чак кеят потъна в очите му. “2 топки друже, сметанов и шоколад”. Онзи, явно италинаец, не се поколеба и бързо сложи топките.

Христос го гледаше. “Какво си ме зяпнал –  50 цента”. “Не ме ли позна?”- попита Христа – “Не да не си ми длъжник – аз на аванта не давам вече”, тросна се оня. Христос взе сладоледа си и бавно се отдалечи. Докато ядеше на една пейка в парка дечица минаха и се заиграха с куртката му. Беше има забавно. Майките им припираха да тръгват и ги отдалечиха от него.После в храстите в парка го обраха – не че имаше много пари, той дори не знаеше откъде са се взели (по принцип) и как тези негови подобия-творения така добре бяха уплели цялата система да ги имат, пазят, отнемат.

После си тръгна. Влачеше се по улиците, светещите табели го водеха до болка в очите – реклами, звуци, вопли. Нима воплите и стенанията които стигаха и до Горе бяха толкова силни и тук. Не можеше ли просто да изяде още един сладолед и да отиде на кея… Да и той го направи, попроси на ъгъла на 52-ра и Венсън Авеню, после отича до един друг италианец и си взе ментов сладолед. Сега той се топеше в ръката му със залеза.

До него се присламчи момче със светла начупена косичка. Той му даде да опита от сладоледа. Двамата гледаха залеза, прииждащите кораби и статуята на Свободата. “Ти знаеш ли кой съм, попита Христос” – момчето кимна с блестящ поглед. “Знаеш ли мило момче, не знам защо се случи така и дори това не е светът който проектирах. Мен ме наричат с безрой имена, Адонай, Алах, Христос, Йеве, Буда, Озирис…, искат да върша ужасни неща, заклеват ме, молят, заплашват, ала никой не се обръща към мен истински – да поговорим за звездите, творението, смисъла и това ме кара да се чувствам сам, толкова сам и далечен че понякога ми се иска този свят да го няма вече…”

Момчето го гледаше зяпнало. Христа го погали – “Заради такива като теб – заради децата давам още един и още един шанс”. Мъжът отхапа от сладоледа. “Защото си мисля че вие ще ме разберете и стигнете… Първи и ще се забавляваме заедно изследвайки звездите, Вселената.” Момчето радостно се усмихна. “Ти си глухонямо нали – Христос махна с ръка пред лицето му. Шумът на прибоя оглуши момчето. То стопи буцата в гърлото си с една сълза. “Бл…а..года…ря” рече момчето. То проследи с поглед Христа който връчил му сладоледа се отдалечаваше носейки се над вълните, към залеза някъде зад Статуята на свободата.

С благодарност, поглед вперен в Ню Йорк – София 03/09/10

Пристан

Чувал ли си само
звука от собствените си стъпки
и как започва да вали
сякаш времето плаче за теб,
а Луната те гледа безучастно…

И се носиш
в мъглата
в плътното и тъмното
без пристан, без покой
без да си дадеш възможност
да спреш.

Като кораб без котва
без кей, без пространство –
дори без море!

И продължаваш да цепиш вълните
които яростно се врязват в носа ти,
разбиват се на хиляди парчета пяна,
на пръски и нищо не остава.

Само дирята- разпенена на мехурчета
и плуваща в нищото.

Животът е един безкраен океан,
от толкова красота и възможности
а ние се лутаме, понякога блъскаме,
понякога потъваме…
и рядко плаваме.

София, 1.3.2010 г.

Oчите ми парят Господи
и гърлото и ръцете и Духът.

Сълзите ще отмият всичко знам –
цялото Творение и хубаво и лошо.

Ще прогледна пак с взора на дете –
простен, с мисълта на Ангел свят

и тръбите радостни ще свирят –
върна се, прости…

© 2018 freebreeder

Theme by Anders NorenUp ↑