freebreeder

словесни проблясъци

Month: февруари 2010 (page 1 of 2)

Дим

Две тънки цигари лежаха на земята
и чакаха да ги вдигне
нечия ръка,

две тънки цигари поклащаха се
в мрака,  молейки се
да горят в една…

* * *

На Емилия Брадфорд
София, 27.02.2010 г.

Жена БГ

Ходя по гръдта на земята
и тя ме приема с въздишка –
родила чудни девици
с ухаещи коси на цветя.

Очите им – огин негаснещ,
сърца им – цяла жарава
а песните техни изплитат
пред взора ми дивни поля.

В мигли коприна събрали –
зелена нега и дъбрава
едничка в душата си земна
обични остават докрай.

Ах жена – българска дивна,
сякаш у теб цял свят е
събран, ненагледни и мили –
единствени – събудете ме
от сладкия сън.

София, 20.02.2010 г.

Съветът на Джереми

Джереми предпочиташе да чука плоските мацки, които бяха с едно – до две измерения. Те поне не се правеха на велики преди и след това. После запушваше и издишаше нагоре, докато онова плоското спеше или се изнизваше от леглото. За него вече нямаше значение, понеже виждате ли – бе забол сърцето си с карфица, по скоро с магнит за хладилника. До избеляла снимка на нещо, може би Аефеловата кула, може би Венерин връх или друго – да речем “триизмерно”.

Джереми си сложи колана, дръпна тирантите и пое по слънчевия булевард към работата си. По пътя се носеха двуизмерни, едноизмерни с ухание което понякога го отблъскваше и все с една мисъл в главата как да го вкарат или да ги вкара в леглото си. Той поглади небръснатото си лице, помириса се в ранното утро и разбираше все повече защо жените обичат бродяги като него – просто защото не им пука, или най-важното – знаеха че на него не му пука…

Отби се в бара на Хлебарката, който връзваше хората с дългове и пъплеше по плота докато наливаше бира с месестите си ръце. Наричаха го така защото обичаше някаква мексиканска храна с насекоми от които на всички се повдигаше. Хлебарката му се усмихна мазно и наля голяма чаша бира. Джереми я препови на един дъх и после се загледа. В отражението на витрината на фона на металически небостъргачи седеше тя. Кръстосала крак връз крак, с тънък безупречен глезен, впита пола до началото на бедрата и и червена блуза с дълбоко деколте.

Джереми вече седеше пред нея мазно ухилен. Тя нищо не каза и продължи да гледа през прозореца и да пуши. Пушеше с дълго цигаре, като вадеше цигари от лакирана черна чантичка. “Нямате против че седнах тук нали?”  – попита Джереми. Усмивката му разкри пожълтели и откъртени зъби. Тя само го погледна – блондинка с тюркоазени очи, изсечено правилно лице. Джереми усети че го побиват тръпки.” Може би нямаше да е лесно…”

Поръча и кафе и тя го пи, после побутна малко от кейка. Сега го гледаше изпитателно. “Искаш да ме чукаш, нали. Ти си едно разгонено животно, мятащо се между измеренията. Толкова си ми познат “- тя въздъхна цигарен дим. Очите и се присвиха. “Всъщност – ставаш, искам да се изкъпеш преди да правим секс – ясно”. Джереми едвам се усети че кима. “Плащаме и да ставаме”. Станаха и се понесоха по булеварда, като залезът печеше гърбовете им. Хлебарката ги проследи с поглед. Жената бе хванала Джереми под ръка. Сега на главата и се кипреше малка червена шапка.

Когато пристигнаха, Джереми се завря в банята и дълго се търка. Влезе и намери една великолепна форма седнала на леглото, сваляща чорапи от дантели, сякаш змия сменяща люспите си. “Готов ли си”. Той кимна, ала не бе убеден. Правиха секс, почти цялата нощ, говориха но той не помнеше, пушеше, псуваше, пиеше бира и свърши, няколко пъти.

На сутринта слънцето се показа над високите небостъргачи и се завря в очите му. Боляха го – всичко го болеше. До него се въргаляше полупразно шише алкохол. Щеше да си помисли че всичко е било сън ако не бяха разбутаните чаршафи и нейната миризма – навсякъде. Почесвайки се той тръгна към кухнята да си свари кафе. Седейки над мивката и плискайки стържещото си лице той махна с ръка и издиша дълбоко. После минавайки покрай хладилника с чаша кафе, зяпна забодената с карфица снимка –  през пожълтелите пукнатини го гледаше млада жена с шапка и остро впита черна пола.

В търсене на перфектната жена

Перфектната жена бе ефимерно усещане което го полазваше сутрин, когато се събуждаше сам а и не сам. В повечето случай му бе ясно че още не я е открил, защото иначе нямаше да има смътното усещане че нещо не е наред. Може би веднъж в живота му се бе появила сянката и, ала тя го остави в мраза си за кратко и отлетя.

Така се нижеха дните на търсенето, в което тя му се появяваше като купчина от фрагменти които той се опитваше да сглоби в смислен образ. В крайна сметка се получи някакво подобие на франкенщайн, през която призма той гледаше останалите. Перфектната неуловимо му се изплъзваше и го викаше, през дървета, запуснати дворове, сенчести балкони и балдахини с далечни и отдавна изветряли парфюми.

Всъщност тя бе пролет, която никога не настъпва а винаги е – цъфнала и изпълнена с живот, есен обладала мъдрост и познание, нежност с която умъртвява листата и рисува стоманеното небе, закачка в намигването на слънцето и посипване със звездни купове нощем, сред екстаз и само усещания, водещи до нещо първично – като самото туптене в Сътворението.

Един ден замислен и чужд, той намери Х. Тя бе красива, гладка, почти плоска. Минавайки с поглед между двете и измерения той се учудваше на нейната прозрачност –  лист хартия, на който ясно са изписани обявления, ала откъм гърба трудно личаха и прозираха щампите на отпечатъка. Той се опитваше да разнищи хартията, да разбере логиката на обявите, да придаде форма на листа – дори да направи корабче което да плава по реката от нея, всичките му опити свършваха до поредната тръпка, която го дебнеше от шумящите листа наоколо.

Като кораб без пристан, без котва, търсещ своя котел, той обходи земята, а после и други земи. Нейният силует му се мяркаше – чужд и далечен, като безгрижния смях – ала мигом щом се доближеше – контурите на листа се променяха и редовете ставаха огромни и го притискаха, или пък бяха трудно четими, размити, разпокъсани.

Опитвайки се да се разбере той се нагъна на лястовичка и полетя към небето, там видя отражението си на вестник – чертан, прекрояван, зле и добре форматиран с ясни и не толкова ясно формулировки. Ято птици се опитаха да го изядат, някои отхапа краче, крило, но той се прекрои и отново си остана същия – с по малко редове, но същото значение. После един бояджия си направи шапка от него. Докато стоеше на главата му – съвсем избледня, стана почти пепелив.

В денят в който го свалиха и поставиха редом с другите бояджииски шапки – избледняли и на петна, той се почувства спокоен. Вече нямаше значение какви пише, материята бе корава и бяла, останала бе само мисълта а тя може би бе не негова а тази на бояджията, който гасеше фасове о дрехите си и бършеше потни длани о него…

И така с последни сили полетя, прилепнал до първата му се изпречила друга шапка, форма, триъгълник. Тя се оказа още по избеляла и оцапана с боя. Нищо не бе четимо, редоявете се слепиха когато се докоснаха. Чудно му беше че не гледа вече обявите, не търси вече отстрани и отзад – непрозирното, просто се носеше, с някого, който вече бе прекроен,
нечетим дори несмилаем. Сега вече и птиците не ги закачаха – те летяха заедно изпървом шапки, после оформиха лястовичи опашки и когато минаха над едно равно езеро за обща почуда видяха че изпод крилете им се показваха чистичко изписани редове…

София, 14.02.2010 г., Честит Св. Валентин на всички!

Жена

Мечтанието за жена
полепва по пръстите – ефирно.

То е бленуваният образ от нищото
носещ ни с вдъхновение
по косите които са винаги меки,
сресани и ухаещи.

По ръцете които са гладки,
силни и изконно – нежни.

Мекият полъх на гласа,
топлото на гръдта
тайнството на утробата
проникновението на очите
онази благост и мекота
в която потъвам…

И все пак,
тази крехка илюзия
ефимерност с която си обградена
недостъпност зад която прикриваш
слабостта си,
свян изпълнен със сластолюбие.

Толкова много измерения имаш,
жена…

* * *

София, 13.02.10

Пътят на костенурката

Костенурката се носеше без време. Даже се надяваше тя да го е измислила. Всяка нейна крачка беше равна на едно завъртане на слънцето около мъничкото място, която обитаваше. То подхождаше повече на ботаническа градина, на парник или дори на малка леха, сред която цъфтяха орхидей. Обитатели в градината бяха костенурката и двамата играчи на шах, които ползваха гърба и за дъска и местеха фигури.

Тяхната пария продължаваше откакто костенурката се помнеше, а това беше още в началото на езерото. Езерцето бе равно и синьо, като сълзи на девойка събрани в стъклена купичка. Костенурката проходи от яйчице в началото, после и хрумна че е гладна а когато започнаха да местят фигури по гърба и и дойде идеята че може би е костенурка. Тя все се надяваше онези двамата играчи да свършат партията и да слязат, но с времето, което се надяваше да е измислила тя, постепенно свикна с тях и дори започна да предвижда играта им.

Костенурката носеше спомени със себе си. Знаеше някак, че колкото повече са спомените, толкова по-голяма е къщурката и. За жалост, сякаш със спомените се забавяше и ходът и, защото тя губеше време да си спомня, а не да върви. А пък така не вървеше и играта на шахматистите, които вдигаха ръка заран, мислеха по пладне и местеха може би привечер – с полъха на залезния вятър.

Костенурката се опитваше да си спомни началото. Спомняше си че То се бе огледало в огледало и като видя че няма нищо друго освен него, го счупи. Огледалото се разби на хиляди късчета които потънаха в езерцето. Казват че с времето изплували едно по дно и се съединявали на повърхността му. Когато настъпи пълно безветрие, То и всички ще могат да се огледат спокойно в езерцето и да се видят заедно.

Почвата се ронеше под бронираните и ходила. “Кон на Е4 се чу отгоре”. Брадясъл мъж който бе опънал въдица на единия край на гърба на костенурката, сочеше с навит вестник към фигура поставена в осмоъгълната кост. Той носеше пробита сива шапка с перо и изтъркан джинсов комбенизон. Другия бе със сламена шапка, тъмен опърпан костюм и лице като бакърен котел. “Ще местя следобед – прозина се зачервеният и се излегна”. В зъбите си запремята стръкче, което откъсна в движения, ако ходът на костенурката можеше да се нарече движение изобщо.

“Ние кога ще се огледаме” – попита брадясалият. “Ами когато стигнем”-отвърна му другият.
“А кога ще стигнем?” “Всъщност закъде пътуваме попита зачервеният”. “Не знам вдигна рамене другият, аз мислех че само играем шах… “Ама ние никога не сме печелили каза дъвчещия клечката”. “Но не сме и губили…” “Откога играем тази партия и… защо се носим на костенурка, по-дяволите !”

Костенурката слушаше и разбираше. Разбираше и се носеше. Понякога си мислеше че носи целия свят на гърба си и даже си представяше че носи дървета, камъни, облаците и дори слънцето и че всъщност те се движат с нея, а не тя сред тях. Все едно е, рече си тя и погледна нагоре – важно е играта да продължава. Към залез слънце единият от шахматистите постави ръка на коня, с полъха на вятъра фигурата се отлепи леко от гърба на костенурката, която продължаваше бавно да крачи, нанякъде…

София, 13.02.2010

Спомени от заешката дупка

Заешката дупка е най-доброто скривалище понеже няма начало и край. Дори някои не са сигурни къде започва наистина и ако заекът влезе – значи това е началото. После може да не излезе същия заек, а дори да излезе нещо друго. Понякога заешките дупки изчезваха и на тяхно място цъфваха Гербери и Брюкселско зеле, което някому приличаше на заек или поне на усмивката му.

“Днес поздравих някого, а той не ми отвърна. Предполагам че бе глътнал таралеж. Само и единствено когато някои е глътнал таралеж не отвръща на поздрав. Въпросът е дали е заседнал добре и дали има смисъл да се вади. Таралежите остават дълбоко в някого щом се наежат. Може би този се бе наежил”. Зайо почеса ушите си. Всъщност го правеше често мислено, над тях се мъдреха чифт слънчеви очила, шапка идиотка и жълт комберизон, който бе нахлузил.

Сега се връщаше от бране на брюкселко зеле от местата където преди са били заешки дупки. Всъщност то не ставаше за ядене, дори и за съзерцание и си мислеше дали не е добре да го подари на Зайка-някоя си вместо Гербери. Последните гордо бяха щампирани на комбенизона му в негатив и не приличаха вече на живи. Зайко се носеше на 5см над лехата с кошница брюкселско зеле и стигна до езерцето. От него излезе Птицечовката, която бе грозна но учтива. Тя го помоли за кошница брюкселско зеле и Зайко веднага и връчи последната, като уви зелето в букет и въздъхна – пред него изникна образа на Зайка-някоя си. Птицечовката обидено нахлупи кошницата на главата си и потъна в езерото.

Зайко се запъти през гората, която бе подвита от тежестта на огънати стари дъбове. От нея се носеше миризма на сърнешки страх и влажен мъх. Зайко остави страхливото си кожухче на едно дърво, с пожеланието да го вземе на излизане. Сега малко потреперваше, но се топлеше с букета от брюкселско зеле за Зайка – някоя си. Чу се бухане и две жълти очи го засякоха в сумрака. Без да се замисля зайко свали комбенизона си и дари острата човка на бухала с аромат на Гербери. “Има нужда от нещо нежно”. Бухалът набързо прекрои оранжевата дреха в риза с къси ръкави, като на излитане метна на чело и слънчевите очила на Зайо. “Ех, сигурно отива на изток, помисли си с тъга Зайо, защото бухаловото пляскане напомняше разбиване на морски вълни”.

Пред къщичката на Зайка – някоя си, Зайо се спря. Не знаеше откъде да влезе защото входът се местеше, с желанието му да дари целият букет от брюкселско зеле на Зайка-някоя си. Докато се колебаеше, редица мравки заградиха пътя му и започнаха да си прехвърлят малките зелчици от пипало на пипало. Докато Зайо се чудеше, букетът му се стопи а с това и гледката за входа на къщата на Зайка-някоя си. Сега на негово място израстнаха чудни брюкселски зелки и една леха оранжеви Гербери, които им служеха за заслон.

Зайко се почеса по главата, убеди се че това е трудно с шапка, свали я и се запъти към лехата. Там започна бавно, сякаш търсейки входа който допреди малко бе пред очите му, да реди брюкселски зелки в нея. За да си пази сянка, изплете един венец от Гербери над ушите си, който ухаеше свежо, толкова свежо че сега лапите му се носеха 7 см над земята. Зайо увлечен продължи да събира, като някъде от гората, с вика на бухала се носеше звука от потръпващото му кожухче, което го очакваше…

София, 13.02.2010

Сънят на Бога

Носеше се над нищото. В момента в който го осъзна, му стана студено и самотно. Погледна надолу – нищо. Нищото на което щяха да дадат различни имена, дефиниции, пътища и алгоритми за превръщане в нещо, ала бе просто Нищо и Той се носеше над него. Стана му още по самотно, защото не знаеше кой е, къде се носи и защо има само Нищо наоколо. Беше му толкова самотно и тъжно че заплака и една сълза се стече от окото Му. Тя плисна над нищото и се разтели на талази в чудна безбрежна ефир.

Началото.

Той не знаеше дали това е добро или лошо, всъщност не правеше разлика. Дори не можеше да се почеше по главата за да помисли по-обстойно по въпроса, просто защото не знаеше дали има глава и как изглежда изобщо. Когато се изтегна над водите от собствени сълзи – видя очертание, което му хареса, ала то все правеше това което и Той – това бе скучно.

Той потопи пръст във водите и под него се разстелиха овални кръгове. Те отиваха до дъното на нищото, което и самият Той не можеше да види и отекваха весело. От единия край до другия на нищото се носеха весели вълни, които сякаш нашепваха и се връщаха обратно образувайки форми, завихряния, спирали. Когато сълзите взеха да изсъхват, те се превърнаха в кристали които заблестяха красиво. Тогава той се усмихна и те му отвърнаха, така се родиха Звездите.

От край до край Го пронизваше студения проблясък на звездите които макар и да се усмихваха, бяха единствения Му безмълвен другар в Нищото. Дълбоко въздъхна той и от въздишката се роди Тъгата. Тя се понесе в орбита на тежка планета, която монотонно започна да се носи всред купищата звезди, послед още една и още една…

Когато Той спря да въздиша, мириади планети бяха пропътували с тъга и сега се носеха почти безгрижно под веселото блещукащане на звездите. Той ги проследи с поглед и там се очерта Млечният път. Една синя точица привлече вниманието Му и понесе неговата въздишка. Тя я обгърна цялата и потопи в живот, крясъци, радостно ликуване. Той усети как тези звуци отекват в сърцето му. Тогава то започна да се разпилява на мириади частици, летящи искри които се понесоха към всички краища на Нищото. Той остана някъде там, блаженно затворил очи а частиците се носеха от сърцето му към необятната шир и обратно.

Когато се завръщаха, бяха окрилени от спомени, шушукания и мисли, чрез които Той се опитваше да разбере, тези малки топли частици отвътре и да се познае. Всъщност Той нямаше граници, не знаеше как се нарича. Нямаше образ който вече да види над гладките слъзливи води, затова предпочиташе да се вижда в споделяните приказки на парченцата от сърцето Му, които се носеха с лекота.

Сега Той не плачеше, но частиците понякога го правеха. Той не можеше да разбере защо, защо толкова много приличат на Него и дали има и нещо друго извън него, което да му прилича. Всъщност в тази объркана Вселена, сякаш всичко приличаше на Него. Важното бе че не му беше самотно, поне засега. Когато отново му станеше, просто щеше да отлети някъде другаде, ако си спомни къде, и да въздиша отново, само да не забрави…

София, 13.02.2010 г.

Полетът на едно “неопределено” писмо

Писмото се носеше с вдъхновение и… аромат на кафе, По мъхестите му страни се лепяха мушици, завличаше паяжини и нерядко някой гълъб или врана, се опитваше да отчупи крайче от него. Това бе поради аромата на кафе – “мислят ме за курабия, полунатопена и размекната”, представяше си писмото. То летеше без адресат и адресант, но знаеше че все някога ще стигне. Нашепваха му го облаците, вятърът който го поднасяше, нагънатото му отражение в локви и езерца, така че то продължаваше да се носи.

Един ден малко момиченце видя летящия жълтеникав плик в небето и мигом помисли че е за него. Даже си представяше какво пише и как ухае – с изящно изписани редове, артистичен подпис, запечатано с добрите чувства на някой. То протегна ръце и писмото мигом разбра че е пристигнало. Момиченцето се завтече по зелената полянка, бягаше по чорапки като плитките и се мятаха радостно встрани. Писмото летеше с не по-малка радост и се въртеше завихряно от вятъра, който нежно го поднесе и сложи в ръцете на момиченцето.

Поемайки го нетърпеливо с ръце, момиченцето изумено видя как връз реда за получател се изписа неговото име, бавно от нищото с красив почерк. То седна на тревата, замисли се и после внимателно разлепи плика. Не беше много удачно защото лепилото държеше здраво, та тук-там се раздърпаха краищата но… Момиченцето махна с ръка и с вълнение извади сгънат лист. За негова почуда той също бе празен, надлъжно разделен с редове и омайно ухаещ, на кафе.

Върху редовете започнаха да се появяват думи. “За теб е. Много се радвам че пристигнах и ме държиш в ръце. Аз ще напиша това, което съкровенно искаш да чуеш. Написвам се с много радост и топлина – ей сегинка пред теб, толкоз че мога да се подпаля или залея с още кафе 😉 Когато ме изчетеш ще знаеш че съм пратено до и само до теб, а когато ме затвориш – редовете просто ще изчезнат. Аз съм писмото което винаги си очаквала…”  Момиченцето се усмихна широко, после малко натъжи. По страните и пробягаха сълзи. Тя подържа плика в ръце, седейки на земята.

Момиченцето сгъна листа и го целуна. Постави го обратно в писмото и старателно запечата плика отново. Ползва малко лепкав сок от една тревичка, който нанесе внимателно под езичето на плика. Допря писмото до сърцето си и взъдъхвайки дълбоко извика “Ей Ветре, хей ти ветрогонко над поля и реки – ела и поеми това писмо, да лети и намери този който го очаква, който ще му се радва – поне толкоз, колкото и аз”. Вятърко, чул думите и усмихнат се показа изпод дъгата. Начаса дойде и пое писмото с бузите си, като тя го изпрати с поглед. Сега то летеше с дъх на момини сълзи.

София, 2.02.2010 г.

Сънят на облака

Бледорозовият облак се оглеждаше в Синьото. То потръпваше на гънки от щастие и му отвръщаше със закачлив поглед. Каквото и да направеше облакът, каквито и форми да раздуваше с бузите си, само плашеше ниско летящите гарги и му отвръщаше един синкав лудетина от дъното на езерото. Когато се умори, той преметна дъгата през врата си и се остави на Зефира да го носи. Сега сложи тъмни очила, като взе две черни дупки които само той виждаше отвъд хоризонта и блаженно се понесе над езерото, плавайки в/у собственото си отражение.

Отдолу го гледаше едно малко момиченце с лунички и плитки. То си диплеше плитката с една ръка, а с другата сочеше, достигаше и дори разплиташе облака, който изтегнал се хъркаше светкавици и неспокойно се мяташе над езерото.

Рижавото момиче мислено се понесе над него и започна да подскача по пухкавите му дюни. Те носеха свежест, безвремие, дъх на теменужки и на закъснял, но очакван дъжд. Цветята от полянката наблюдаваха играта и с надежда. Облакът се събуди, видя момиченцето – подскачащо по коремчето му и се запревива от гъдел. По страните му рукнаха сълзи от смях, които цветенцата поеха жадно – с въздишка. Момиченцето побърза да отвори чадъра си и кацна на ниско сложеното дърво, което я пое с клоните си.

Когато облакът махна очилата си от черни дупки, видя пороя под себе си, смутено се понесе със Зефира и махна с ръка… “брей че сън”…

На една принцеса, за лека нощ 🙂

Older posts

© 2018 freebreeder

Theme by Anders NorenUp ↑